Лична страница на Атанас Коларов

Интервю с Елисавета Логинова пред сп. „Съвременник“

Списание „Съвременник“ – Госпожо Логинова, добре дош­ли отново в сп. „Съвременник“. Книгата „Колелото на съдбата“ бе продадена в огромен за съвременните ни представи тираж, предизвика дискусия и има прек­расна съдба. Тежи ли ви славата?

Елисавета Логинова – Славата напомня за кра­сив, чуплив и непостоянен предмет, който изисква личното ми внимание, и неговото капризно присъс­твие наистина ме уморява. Приятно е да си известен, но тежи. Ако мога да си послужа с друга метафора, аз се опитвам да изкача планината, смисъла на своя жи­вот, пътят е стръмен, а славата е като раница, пълна с ненужен багаж. Тя ме изтощава, обездвижва ме. Като всеки човек и аз съм суетна в някаква мяра, смятах, че ще понеса славата с ирония, но тя ме изненада и когато ме застигна, осъзнах, че ми тежи. И най-важ­ното, славата ни прави несвободни същества, зави­сими от нещо друго, което е извън нас. Несвободата не е щастие, нали? Аз се опитвам да лекувам хората, а телефонът в кабинета ми непрекъснато звъни… Останах без лично време, личният ми живот е тре­вожно раздвоен, сякаш в него участват две същества: Аз и някакво друго Аз.

„С.“ – Вашата огромна популярност е изстрада­на и заслужена, няма да се връщаме към случая Царичина. С какво тази популярност ще обогати Ваша­та безспорна дарба и какво Ви отне? Окраде ли Ви тя?
Е. Л. – Известността ме обогатява дотолкова, че ми даде неочакваната възможност да контактувам с интересни и одарени личности, с хора, мислещи като мен и подвластни на същите идеали. Когато си зао­биколен със съмишленици, ти надрастваш самотата на собствените си идеи и постъпки. Всяка мисъл е неповторима, уникална. Когато се съберат много хора, мислещи в една посока, но със своя опит и прекрас­на индивидуалност, това е надежда да се постигне съвършенство. Не съм загубила нищо от дарбата си, просто трупам умора. Усещам как губя децата си… а това е страшно.

„С“ – Знаем, че след успеха на „Колелото на съдбата“ Вие и кръгът „Дуло“ подготвяте нова книга. Какво ще съдържа тя?
Е. Л. – Копнежът да направим новата книга е може би най-значимото и щастливо очакване в моя скромен живот. В нея ще присъстват три напълно нови теми – ще се опитаме да споделим с любозна­телния читател откровенията па Учителите от Акаша за Астрологията, НЛО и посещенията на извънзем­ните. „Колелото на съдбата^” наистина имаше успех, но в нея ние, съмишлениците от кръга „Дуло“, отк­рихме много празнини, които с нови въпроси и с търпеливите отговори на Учителите ще се опитаме да изпълним. Ще разширим обясненията си за биоло­гичната ни смърт – може би най-загадъчното и един­ствено задължителното събитие в човешкия живот, ще задълбочим изказаното от нас за кармата, за дви­жението на човешката душа, за „Латералното прост­ранство^” и вечния кръговрат, в който се движи и усъ­вършенства нашата духовност. Понякога се страху­ваме, че тази втора книга може да стане твърде слож­на, пренатоварена с висока информация, но ние раз­читаме на интелигентността на българския читател, вярваме в неговата прозорливост. Забележително е и това, че нашите събеседници, Учителите от Акаша, толерират нашите усилия, настояват да се концентрираме, да избързаме, да до­ведем докрай започнатото от тях. Това езотерично поз­нание очевидно е нужно на човечеството, все пак ние навлязохме в епохата на Водолея.

„С“ – Сега ни се ще да поговорим за Вашите феноменални възможности. Да започнем с най-прос­тото. С кого контактувате Вие?
Е. Л. – Мисля, че в първата книга „Колелото на съдбата“ това е добре обяснено. ТЕ не могат да бъдат наречени с име, ТЕ са един омекотен силует от свет­лина, дълбинно сияние, a сетне мъдрост, философия, добронамерена информация. ТЕ нямат род, неулови­ма е тяхната идентичност, затова ги нарекохме Учи­тели или Учителю, в зависимост как ги усещам в момента. ТЕ не са самата Акаша – Акаша е гигански информационен блок в дълбокия космос, в който се записват всички значими позитивни или разрушителни (независимо от представата ни за морал) съби­тия, станали на Земята, и от още множество други разуми и светове. Учителите „изтеглят“ мъдрост, познание, информация от Акаша и със загриженост я предават на нас.

„С“ – Сигурна ли сте, че Вашите събеседници са точно Учителите от Акаша?
Е. Л. – Моето неотклонно вътрешно усещане е, че са истински Учители. Убедена съм, че ако аз съм обзета от ниски духове, от някой случаен полтъргайст, от свои натрапливи, подсъзнателни мисли, няма как да бъде подмамен и излъган духовният опит на моите съмишленици от кръга „Дуло“. Това са умни, инте­лигентни, умеещи да се съмняват хора. Освен всич­ко, в нашите „разговори“ понякога излиза информа­ция, която никога не съм знаела и няма откъде да науча. Ние питаме за астрономия, физика, биоло­гия, история, антропология (изключвам чисто езотеричните теми) – по какъв начин аз бих могла да имам готов отговор за всички тези хиляди въпроси? Отвърнах на въпроса Ви с въпрос, защото аз също съм преживяла своите драматични колебания, вина­ги съм изхождала от принципа – преди да повярваш в нето, научи се да се съмняваш в него. Вече десетина години проверявам себе си, защото осъзнавам огром­ната си човешка отговорност. Не желая да се лаская, не съм заслепена от особените си умения, зная, беше ни казано, че има и други хора, на които им се дик­тува и които са в състояние да игнорират собствения си Аз.

„С“ – Способна ли сте във всеки произволен миг да осъществите контакт?
Е. Л. – Да. Но според зададения въпрос аз преценявам дали е необходимо, дали е „морално“ да без­покоя Учителите и себе си, защото стойността на все­ки контакт с много висока.

„С“ – Влияе ли моментното Ви психологическо състояние (умора, радост, човешко страдание) върху контактите Ви?
E. Л.   –  Не.  Всеки човек изпада в депресии, в непрозрачна и безцелна самота, в пораждащ духовна тежест размисъл за смисъла на живота. Имало е мо­менти, в които сякаш ослепявам, недовиждам свет­лината, била съм готова да се откажа от всичко. То­гава ТЕ са провокирали разговор с мен, зареждали са ме с оптимизъм, с желание, с вяра за смисъла на прос­тичкия ми живот. Повярвайте… страхотно е! Мисля си, че ако успеем докрай да разберем този „механи­зъм“, този начин на духовно вмешателство и внуше­ние, ние, земните люде, ще се научим да го използ­ваме за лечение на депресията, на тежките човешки неврози.

„С“ – Обяснете как точно става контактът с Учи­телите. Вие очевидно изпадате в особено състояние, с какво се характеризира то?
Е. Л. – Това наистина е особено състояние, популярно и неправилно определено с понятието “транс“. Аз изпитвам начално усещане за изстиване на тялото ми, леко изтръпване, виждам (но като пред­чувствие за виждане) страхотна мека светлина, която се влива у мен и загрява тялото ми. Усещам, че седя и същевременно не седя, че съм с хората около мен и много далеч от тях. Чрез подсъзнанието си чувам ду­мите им, долавям реакциите им, но съм като парали­зирана, не мога да реагирам на нищо. Тук съм и ме няма, осъзнавам че е „сега“, ала няма време. Отсъст­вието ми нараства и в същото време присъствам много по осезателно. Тогава усещам, че се движа по някак­ва пътека, по говоряща пътека. Това е Учителят, който влиза у мен, изпълва ме, „подменя ме” и започва да контактува с кръга от приятели.

„С“ – В такова състояние губите ли напълно връзката си с действителността?
Е. Л. – В миговете на самия контакт не усещам никакво напрежение или умора, действителността е някъде около мен, заобикаля ме, но сякаш ме няма в нея. Когато изляза от контакта и ми разкажат за какво са ни говорили Учителите, аз смътно си припомням къде съм била, къде съм се движила по тази пътека, защото съм виждала и картини. Цветни, пространствени, те се движат около мен, заобикалят ме, макар че самото състояние е пропадане в пространс­твото и времето. Чрез разказа на околните неясно си възстановявам тези образи, разбирам, че изказаното съм го и видяла. То не е само слово, но и картина на информацията, някаква странна форма на визуално преживяване.

„С“ – Какво изпитвате в миговете на контакт? Усещате ли някаква емоционална възбуда – удовлетворение, радост или никакъв тип страдание?
Е. Л. – Може би ще е интересно за вас, но влизането в контакта, в състоянието на пълно разтваря­не става много по-лесно, отколкото излизането, измъкването от него. ТАМ се чувствам удобно, уютно, любопитно и най-важното абсолютно защитена. Ко­гато излизам от контакта, първо, изчезва необикно­вената, пораждаща светлина, става ми студено, ня­как грубо и некомфортно, усещам тежина в главата и гърдите, чувствам се замаяна. Мога да го оприлича с раждането, плодът се с откъснал от Утробата и досега с околния материален свят му причинява болка.

„С“ – Зная, че след проведения контакт Вие единствена от присъстващите не знаете отговорите на Учителите, те не оставят следи във Вашето съзна­ние. Вие ги изговаряте несъзнателно – чувате ли сло­вото на Учителите като реч?
Е. Л. – Усещането ми е като вливане в словото, то ме поема подобно на пашкул, чувствам се обвита в него. Аз не го чувам отникъде и не го препредавам, то сякаш няма фонетична форма, а е същност. Не аз влизам в Учителите, а те в мен. Затова не се чувствам разделена с тях. Те говорят.

„С“ – Вие виждате ли Учителите, имате ли ня­какъв визуален образ за тях?
Е. Л. – Мисля, че вече отговорих, визуално те присъстват много смътно, като силует. Когато има зададен въпрос за отделни хора, аз виждам лицето им, усмивката им, но Учителите нямат образ.

„С“ – А те виждат ли Ви, как Ви виждат?
Е. Л. – В „Колелото на съдбата“ Учителите сами отговарят на този въпрос. Те споменават, че виждат хората от кръга „Дуло“ като много слаби, индивиду­ални, неповторими в информационен смисъл енер­гии, които всеки от събралите се излъчва. Самата мен ме усещат като вид разумна материя, в която могат да се превъплатят, за да осъществят реална комуни­кации. И аз зная, че е така, по време на контакт се променя личният ми изказ, маниер, подменя се са­мата ми същност.

„С“ – Усещате ли Учителите от Акаша като приятели, изпитвате ли към тях някакво лично отноше­ние или no-скоро ги възприемате като Институция, като жив, но безчувствен Разум?
Е. Л. – Може да прозвучи неправдоподобно, да засегна съпруга си или приятелите, но аз наистина възприемам Учителите като най-близки до мен съ­щества, като майка. Когато съм с Тях, усещането за светлина, за топлина и споделеност е съвършено. Чувствам се духовно окъпана, пречистена, истински разбрана и най-важното – абсолютно защитена. Може би ще се повторя – утробно защитена. Ако сгреша в житейския си път, Те винаги ми казват истината, колкото и болезнена да е тя. Не ми спестяват нищо, но мисля, че точно по този начин ми помагат. Когато си в определена ситуация, в действието и участваш емоционално в него, ти не можеш да се видиш отст­рани, а Те точно това правят. Стремя се да обичам всички близки същества, но любовта ми към Учителите е различна. Не мога да я смесвам с житейските си дела и това ми тежи. Опитвам се да съчетавам едното с другото, по раздвоението ме обърква, измъчва ме. Знаете ли, че на моменти земните ми близки изпитват ревност към тази ми обвързаност?

„С“ – Усъвършенства ли се според Вас „техни­ката“ на контакт?
Е. Л. – Да… това е ясно доловим прогрес, кон­тактът непрестанно се хармонизира, изчиства се, ин­формацията става сякаш по-ясна за нас, променя се изказът, самият слог на изговореното. Разликата е ог­ромна преди десет години и сега, дори преди шест месеца и сега. Навярно и ние се научихме да задаваме въпроси. Преди питахме разхвърляно, напосоки. Сега се стремим да разработваме отделни теми, да проследим логиката в подаваната ни информация. Колкото по-точен е въпросът, толкова по-точна и дълбинна е получената информация. Усещам и нещо друго, бих го определила като напасване на енергии­те. Ние вече знаем, че мисълта е енергии, вълново трептение. Представете си, че на своя радиоапарат сте намерили нечисто предавателната станция – тога­ва сигналът пращи, изкривява се, измъчва ви, голяма е вероятността да възприемете чутото неясно. Когато сигналът е намерен точно – чистотата е страхотна.

„С“ – Знаем, че вие избягвате личните въпроси (съдбата на всеки човек е нещо твърде дребно, не­значително в сравнение с информацията, която ка­сае цялото човечество). Изкушавате ли се понякога да питате за себе си, за своите близки?
Е.Л. – Понякога… много рядко, когато пробле­мът е наистина сериозен и човекът драматично се нуждае от помощ. Всеки от нас е дошъл на този свят, за да се усъвършенства, да премине през страдание­то, да научи урока си. Често готовите отговори не помагат, а пречат, лишават ни от свободната воля сами да изберем, да намерим пътя си. Учителите ни казват, че понякога доброто не е добро, че привидно добронамерената намеса в една човешка съдба е в състояние да я изкриви, да спре развитието й.

„С“ – Разрушава ли този постоянен контакт вът­решния Ви човешки интимитет? Не изпитвате ли по­някога усещането, че Вие сте душевно разсъблечена, че някой непрестанно надниква във Вас и знае всяка Ваша помисъл и действие?
Е.Л. – Аз нямам усещането, че съм душевно раз­съблечена, че съм наблюдавана, че Учителите изпит­ват някакво нездраво любопитство към моята скром­на личност. Те са Аз и Аз съм Те. Всяка вечер, когато остана сама със себе си, аз си говоря с Тях. Зареждат ме. Понякога ме утешават. Свикнала съм с тази осо­бена „двойственост“. Приеми, че ние сме твоето тяло – казвали са ми те, – твоето зрение, слух, а ти си нашата мисъл и нашата душа. Едното без другото е невъзможно.

„С“ – Планетите, звездите, „звездната карта“ очевидно влияят върху човека. Ще Ви запитаме нап­раво – има ли все пак карма, съдба и доколко тя с задължителна за всеки един от нас според Учителите от Акаша?
Е. Л. – В частта „Астрология“ от новата ни кни­га този прелюбопитен въпрос е изяснен обстойно. Звездите, планетите са могъщи материални обекти със свое характерно излъчване и те наистина оказват постоянно, огромно влияние върху нас. В този сми­съл съдбата на всеки човек е предопределена до ня­каква степен, тя е „заснета“ в звездната карта. По тази причина Учителите ни казват, че в живота ни съществуват вероятни, много вероятни събития, но те не са задължителни. Това, което е вероятно да се случи (освен раждането и смъртта), не е задължител­но да се случи, то може да бъде променено от нашето поведение, от нашия избор, от моментното ни пси­хологическо и волево състояние. Следователно кармическа памет и кармически предпоставки съществуват, но кармата като цяло ние я изграждаме сами със своята мисъл и постъпки. По звездната си карта някой може да е предопределен за велик поет, по в житейския си път той да се превърне в безделник, да се пропие, да се самоунищожи, да не реализира и половината от своя потенциал. Ще повторя – звезди­те ни помагат или ни пречат, съществуват вероятни събития, но те не са задължителни, животът ни в го­ляма мяра е наше собствено дело. Това познание е безценно, то е съдбовно за всеки един от нас.

„С“ – Споделете с нас първата мисъл, която в момента Ви идва на ум?
Е. Л. – Изненадахте ме, ами сега… Човек никога не трябва да губи своята увереност. На няколко пъти сама съм изпитвала тревожно отчаяние, разсъждава­ла съм за безсмислието на живота, напускаше ме всяка вяра и надежда, не можех да се намеря. Ще нарека тези си усещания емоционална и духовна бсзпаметност. Никой няма право да изпада в подобни състоя­ния. Трябва да се бориш и да вървиш напред. Пог­ледни слънцето, дърветата, птиците, те са истински, живи и хармонични, и ще проумееш, че си дошъл на този свят, за да се реализираш. Безверието в себе си е може би най-страшното предателство.