Предговор към „Колелото на съдбата“
от Владимир Зарев
. . . Някъде дълбоко, в тайните на генетичната си памет, ние носим представи за човешкото си детство, когато сме били ръководени пряко от шепота на Вселенското съзнание. Бавно и мъчително ние сме оставяли след себе си история, отминали са ни хиляди войни и насилия, усъвършенствали сме разума си и сме постигали технологически умения, но успоредно с това са закърнявали исконни наши сетива. Вселенското съзнание – външно сме се приближили до Космоса, но вътрешно сме го губили и сме се отдалечавали от него. Тази двоякост на човешкото ни битие е любопитна и поучителна. Извървявайки огромен път към научното знание и технологическото съвършенство, човечеството изостанало в своята „божественост“, все още преживява юношеската си възраст по отношение на Вселенския морал. Ние оглеждаме Космоса в дълбочина на хиляди светлинни години, но твърде малко знаем за онова Духовно съвършенство, което проявява и споява физическите закони и овладява моралното движение на Битието. Изглежда земният разум е рака в природата – алчен до безсмислие, той изтощава организма на планетата и я води към гибел. Самата Ценностна система на човечеството е разпокъсана, размита в отделните планетни региони и неясна като общо послание. Към какво се стремим? Къде отиваме? Как ще го постигнем? Това са глобални въпроси, на които ние винаги даваме временни и мъгляви отговори, но все не намираме Пътя, оная Цялост в стремежите, която би обединила усилията на всички разумни същества по Земята и би опазила животворната същина на природата й. Вече е ясно, че възторженото развитие на науката и технологиите има двойствено значение. Бидейки по-силни в Доброто, ние хората, ставаме и по-могъщи в Злото. И което е още по-важно – тоталното развитие на науката и технологиите правят живота ни по-обгладен, по-богат и лесен, но ние не се превръщаме в по-щастливи същества. Ние все така сме потопени в Самсарата (страданието), далеч сме от духовния уют и вътрешната хармония, от заложената си „божественост“. Земята (човечеството) все още си остава един космически експеримент на борба между Доброто и Злото, между Духовното и Материалното, с превес на едното или другото във всяка конкретна ситуация. Ние продължаваме да творим История, но го правим някак сляпо и тъй като нашето фиктивно могъщество нараства, то нараства и реалната опасност от всеобща гибел. Човечеството все не съумява да се поучи от простичките слова на апостол Павел: „Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, защото никой нищо не е донесъл на нея!“ Това велико послание е отправено именно към Ценностната система на човечеството, на всеки един от нас и в някаква степен би трябвало да ни отговори на тревожните въпроси: какво искаме, накъде сме тръгнали и как ще го постигнем?
. . . Още в дълбините на времето, когато е възниквал и укрепвал човешкия разум, всяко отделно общество (племе) е имало свои божества и тотеми (въображаеми, надматериални същества), които са се грижили за неговото оцеляване, охранявали са го, помагали са му в бран, поощрявали са плодородието в лова и в земеделието. Човекът е вярвал в неизчерпаемото могъщество на Космоса и най-важното, имал е свежи сетива за осъществяване на контакт с неговите сили. Той ги е възприемал не толкова като морал, колкото като надмощие на Вечното, непрекъснатото, над тленното, крайното. Още тогава Властта в племето е била сложно поделена между светската власт на вожда (най-силния, най-опитния войн) и духовната власт на шамана (оная личност, която е трупала и пазела Знанието за връзка с Вселенското съзнание). С течение на вековете това Знание се е обогатявало, нараствало е, неговият чисто практически смисъл се е npeoсъществявал и във форма на диктуван морал, в принципи на човешко поведение. С натрупването си, това исконно Знание се е превръщало в огромна духовна, пък и реална мощ за този, който го притежава. Информацията, която ни нашепва Всемирното съзнание, ни се дава, за да се поощри нашето духовно развитие, пътят ни към хармонията и Доброто. За жалост, тази информация може да се използва и от Злото, тя би могла чудовищно да увеличи властта на онзи, който би я употребил за нехуманни лични цели. Ето основната причина, поради която Знанието дошло от Космоса е трябвало да се укрие, да се предава единствено на Избрани. На онези, които не само ще го опазят, но няма и да злоупотребят с него. Така тайните познания на египетските жреци, на махатмите в Тибет или на юдейските кабалисти постепенно се капсулират, затварят се в кръга на Избраните, превръщат се в езотерично знание, в нещо, което съществува, но е скрито от все още неразумното човечество. Дълбинните познания на Тибетския будизъм едва се просмукват до нас и само прецизно проверени и одарени личностни като Иисус, Парацелз, граф Сен-Жермен, Калиостро или Елена Блаватская, Николай Рьорих и Петър Дънов са се докосвали до тях. Изпитвам подозрението, че езотеричното знание се дава не само на специално избрани люде, но то им се диктува и на определени отрязъци. Някой се докосва и опознава само част от мистериите, друг, в различен географски регион, получава достъп до нова, разширяваща познанието информация. Трети… По този начин Целостта на една познавателна и морално философска доктрина се разпада на принципа на пъзела. За да се постигне цялото могъщество на тази споделена и опасна духовност, парчетата трябва да се съединят и осмислят. Старият завет, например, или дори тибетската „Книга на мъртвите“ не могат да бъдат „прочетени“ докрай от нас, защото ни липсва ключа за тяхното богато и пълно разбиране. Самите Учители, Адептите споделят своите знания много пестеливо и с голяма отговорност. Достатъчно е да се прочетат писмата на махатмите разменени с английския журналист Синнет в далечните 1880 – 1885 години,за да се убедим в това. Друг начин да се укрият езотеричните истини от недоброжелателни и алчни за власт люде, е стремежът, самота познание да се изложи иносказателно, във вид на легенда, на някакъв сюжетен епос или направо то да бъде закодирано. Така е постъпил Нострадамус, когато ни е оставил в поетична форма своите прозрения. Понякога напълно „безсмислени“ или „наивни“ съобщения, които ни застигат от древността, всъщност носят огромно количество информация и дълбок смисъл. Ето защо символиката на индийските Веди, на голяма част от Библейските текстове или записките на някои велики алхимици, трябва да се приемат на сериозно от нашата любознателност.
. . . Повратният момент за езотеричното знание настъпва когато човечеството мъчително достига до идеята за Единния, Ненакърним в своята цялост и същност Бог. В планетарното съзнание вече се е натрупала достатъчно информация, за да проумее то, че Висшите сили не са множество случайни, макар и всемогъщи същества, че Всемирът е стройно подреден и конструиран, че Вселената, която ни заобикаля е подчинена не само на физически, но и на задължителни морални закони, че колкото и непосилно огромна да е тази Вселена за човешките ни сетива, тя е Единна, разстоянията в нея са постижими за Вселенското съзнание. Самото Вселенско съзнание е йерархически поделено и се закръгля във всеприсъствието на Бог. Донякъде до разбирането за Единосъщния Бог достига будизма (не случайно Тибет се приема като люлка на езотеричните знания), след него до това прозрение се докосва древния юдеизъм, по-сетне тази доктрина се възприема от християнството и мюсюлманството. Трудността на „досещането“ за Единосъщия Бог се състои във факта, че бидейки непрекъснат, всеобемащ, безмерно могъщ, в същото време Бог проявява и крайната си сияйна безпомощност. Особено след разпятието на Иисус (на слезлия, ако щете на нашия Бог), Бог почти не участва в земните ни дела, дал ни е правото на Свободна воля, на Избор. Дори когато грешим тук и сега, Той ще ни прости или накаже в непредставимото идно време след биологическата ни смърт. Усещането си за удоволствие, радост, болка или страдание ние получаваме чрез плътта си. Но Бог няма да прости или накаже тленната ни плът, а вечната ни душа. Това „отлагане“ на моралния съд затруднява човешкото ни мислене извънредно много. Ние сме въвлечени в особен морален парадокс. Доброто, божията благодат, са всепроникващи и вездесъщи, но са в някакъв смисъл бездейни, сякаш са обвити в ципа. Те са възможност за битие. Злото е дейно, защото натоварва заобикалящия ни свят с различие. Доброто е необгледната матрица, която само Злото може да оплоди, да превъплати в движение и в сблъсък. Доброто е застинало и вечно, Злото се ражда и умира, то пулсира като вселенско сърце и движи кръвта на Битието. Доброто е времето, възможността да ни има, Злото е Историята, която се случва в него. В този смисъл Злото подпомага и проявява Бог, тъй както Юда осъществява Иисус като подпомага неговото Разпятие.
. . . Бидейки непрекъснат и всеобхватен, „неподвижен“ в постоянно пораждащото се движение, като съдържа у себе си цялото възможно минало и бъдеще и твори настоящето, Бог е извън времето и сетивата ни, Той остава недокоснат от човешкото ни мислене и може да бъде опознат само с помощта на парадокса и абсурда. В „Райската градина“ Адам и Ева са близо до познанието за Бога, защото са безсмъртни същества (а какъв по-голям парадокс или абсурд можем да си представим от телесното ни безсмъртие?). Когато съгрешават и избират дървото на Вечното познание пред дървото на Вечния живот, когато Адам и Ева биват прогонени от Рая и навлизат в причинно следствените връзки на битието, те загубват целостта на Бога и го преоткриват в постоянната промяна, в непрестанното движение. От този миг насетне, в съществуванието на всеки от нас, при цялата ‘“случайност“ на земния ни път, има две абсолютно задължителни събития. Това са раждането и смъртта. Със самото си раждане, ние започваме да умираме. Животът ни всъщност е нашето сладостно и болезнено умиране, човешкият ни възторг от постигнатото и в крайна сметка човешкото ни поражение ( ето защо ще повторя мисълта на Жан Пол Сартър, че Адът е тук на земята). В този многолик процес на постоянно натрупване и загубване, на опипване и надмогване, на получаване и изоставяне, на щастие и тъга, ние сме подвластни на едно неотменно, подсъзнателно чувство – страхът ни от смъртта. Това усещане е толкова неуловимо (особено в младостта си ние живеем като безсмъртни), и в същото време е така всеприсъстващо и властно, че определя цялото ни човешко поведение, насочва и осмисля всичките ни усилия. В страха си от смъртта ние се стремим да се „спрем“ в живота, да се заноктим за него, да останем и след себе си. Затова раждаме деца (те са нашето продължение във времето, някаква форма на личната ни вечност), приучаваме се да трупаме излишъци (пари, имот, колекции, всякакви веществени форми на сигурност), които да ни надживяват. Затова и писателят копнее да се остави в слово, художникът в картини, политикът да влезе в Историята. Стремим се да.постигнем своето безсмъртие в някакъв запомнящ се жест, в подвиг или дори в натрапено над другите Насилие, Страхът ни от смъртта предопределя цялото ни битие, той ни превръща в действени, в творящи личности, подсилва стремежа ни да бъдем Различни. В някакъв смисъл той осмисля самото ни съществуване и ни сближава с Бог.
. . . От друга страна, точно страхът ни от смъртта, преувеличава желанията и стремленията ни, превъплътява ни в алчни същества, развращава ни като подтиква материалното и възпира духовното у нас, усилва различията помежду ни до морална и социална нетърпимост. И най-страшното – страхът от смъртта ни прави несвободни, защото ни принуждавала зависим от желанията и стремежите си, които почти винаги са невъзможни. Така страхът от смъртта ни сближава с материалния свят, със собствената ни човешка ненаситност и ни отдалечават от Бог. Мисля си, че именно това неотменно и едва доловимо чувство е грях, нашият първороден грях. Затова будизмът толкова настоява да се откажем от всичките си привързаности в материалния свят, да възвърнем духовната си свобода като надмогнем щенията си. Защото точно нашите привързаности и неосъществими желания ни правят несвободни същества и ни връщат в страданието, в Самсарата.
Така всяко доказателство за живота ни след смъртта, колкото и несигурно, изплъзващо се да е то, е от изключително значение за всеки от нас. Ако ние знаем, че след биологичната ни смърт някаква духовна част от нас ще продължи своето битие, убеден съм, че съществуването ни „тук и сега“ на земята ще е по-хармонично, че самите ние бихме били по-добри, по-човечни и най-важното, по-щастливи същества. Ако ние опознаем законите на своята карма, на задължителното си духовно и морално израстване, ако приемем страданието като основен инструмент за това израстване, то всеки от нас би успял да помогне на себе си, а и обществото би станало по-хуманно. Злото се разпространява по причинно следствената връзка. Злото може да бъде спряно ако някой от нас го поеме и задържи у себе си. Затова Иисус от Назарет е казал; „Ако те ударят по едната страна…подай си и другата“. Но, по същата причинно следствена връзка се разпространява и Доброто и ние сме длъжни да го поощрим и уголемим. Това ще е далеч no-лесно и понятно ако успеем да се освободим от страха си от смъртта. Защото тогава всеки от нас ще проумее, че въжделенията ни, човешките ни деяния, дори мислите ни, са сили, които засягат цялото Мироздание, че след смъртта ни ще остане „нещо“ от нас, което наистина ще бъде съдено.
. . . Вече споменах, че древният човек е имал сетива за връзка с Вселенското съзнание, че тези сетива във вековете са закърнели (за това е спомогнала и канонизацията на Църквата), че бездънното езотерично знание се е капсулирал и се предава много внимателно само на избрани. В последните-десетилетия обаче се натрупа познание за множество феномени, които нямат научно обяснение. По какъв начин се вглежда в бъдещето пророчицата Ванга? Какво представлява полтъргайстът? Как е възможно физически тела да преминават през твърди прегради, да предаваме на разстояние мисли и те да бъдат улавяни от друг човек, да преместваме предмети с мисълта си?
. . . Голяма част от самите учени, които са основоположници на съвременната физика и математика вярват в Бог – Нютон, Айнщайн. Световноизвестният физик Макс Планк твърди: „За богослова познанието започва с Бог, за естествоизпитателят познанието завършва с Бог„. Напоследък попаднах на знаменита статия от корифея на съвременната наука – Роджър Пенроуз. Той твърди, че днешната физика знае, почти всичко за макросвета и макар че елементарните частици са подвластни на закона за неопределеността, модерната физика знае почти всичко и за микросвета. На границата обаче между макро и микросвета се случват събития, които са неизчислими – или казано по друг начин, са необясними от научна гледна точка. Човешкият мозък, продължава Пенроуз, съшо е неизчислим за разлика от компютъра. Можем да създадем най-съвършен и мощен компютър, ще превъзхожда безкрайно човешките ни възможности, той си остава машина, той ще бъде изчислим, докато нашето съзнание притежава някакво особено, неподражаемо и непостижимо качество.
. . . Все в последните години ние се запознахме с изключителните книги на Карлос Кастанеда за магьосника дон Хуан Матос, за оня непреклонен войн, който превръща общуването си с отвъдния свят не толкова в познание, колкото в изживяване. Докоснахме се до опитностите на американската актриса и писателка Шърли Маклейн в “Да опознаеш плода“. Нарои се цяла плеяда от наблюдения на психиатри, сериозни люде възпитани в традицията на класическата наука, които поставят пациентите си под хипноза (а под хипноза човек не може да лъже!) и дълбинно навлязоха в техните „спомени“ за отминалите им животи. Ще посоча само знаменитата книга на доктор Мууди „Живот след живота“, „Пътят на душите“ от доктор Майкъл Нютън и „Не един живот, не един учител“ от доктор Брайън Уайс, „Исус и есеите“ от Долорес Кенън. В тези текстове упорито се поставя проблемът за кармичния кръговрат надушите, философията на реинкарнацията (прераждането), за това, че нашето физическо тяло е просто дреха, която увехтява, става негодна в постоянната употреба. Ние сме принудени да я „съблечем“, но душата ни е вечна, тя ще се върне тук на земята за нов живот. Всеки живот е натрупване на духовни и морални знания. Тогава нещастията, които ни спохождат могат да бъдат обяснени като форма на урок и ние сме длъжни не само да ги изтърпим, но и да ги осмислим. Питам се възможно ли е тези подвластни на своя талант и известност люде да са шарлатани, да подмамват нашата човешка доверчивост и да се подиграват с нея?
. . . Лично аз никога не съм обладавал подобни свръх опитности, не ми се е случвало да надникна в своите или в нечии чужди отминали животи, не съм влизал в контакт с отвъдните светове, не съм изпадал в клинична смърт, за да твърдя, че напуснал себе си, съм се наблюдавал отстрани и отгоре. Не съм изпитвал нищо изключително освен понякога, когато пиша книгите си, онова усещане на възторг, сякаш някой ми диктува думите и написаното е част от мен, но и от някакъв по-висш и мъдър разум. Съзнавам своята безпомощност категорично да отговоря дали разказаното в “Да опознаеш плода“ или в „Живот след живота“ е вярно, дали уменията на дон Хуан Матос са истина.
. . . Споделям тези съждения, за да подчертая огромната морална отговорност на Адепта, на оная личност, която е одарена със „свръхестествени“ сетива и е способна да надникне „зад това, което се вижда“. Да се правиш на Адепт и да не си такъв е навярно най-тежкият и подсъден грях. Да споделяш и проповядваш езотерично знание, без то да ти е дадено свише, без да си Избран, да лъжеш себе си и другите, означава да натрупаш огромна, неизлечима вина. Не крия своите съмнения, когато се запознах с хората от кръга „Дуло“. Естествено, усъмнявах се в истинността на техните контакти, на духовните им връзки с Акаша, с Вселенската памет. Постепенно в дните повярвах в техния морал. Така се съгласих да помогна в написването на тази книга, която не е моя, не е дори и тяхна, и която решихме да превърнем в автентичен разказ, а може би и в доказателство за някои от вас!
. . . През месец юни на 1990 година внезапно и някак случайно Елисавета Логинова получава “просветление“. Тя чува странни „гласове“, с които може да разговаря, да ги пита и „те“ да й отговарят. Естествено това я плаши, натоварва неимоверно психиката й, в един момент си мисли, че полудява. Във всеки миг тя „знае“ какво се случва със съпруга й в службата му, надниква в идното, превръща се в домашната пророчица. Приятелите на семейството се изреждат при нея, близки и познати я молят да им предскаже бъдещето, искат от нея чисто практически съвети как да разрешат житейските си проблеми.
. . . По-късно Ели Логинова бива въвлечена в „мистерията“ Царичина, която недоброжелателни журналисти и жълтата преса нарекоха „Дупката Царичина“. Там, на полеви условия, тя прекарва една година заедно със съпруга си Илия Логинов, който работи в Министерството на отбраната. Именно в Царичина връзката на Ели с „необяснимото“ се задълбочава и се видоизменя. На нея отново й се диктува, но сега ръката й сама изписва странни, стройно подредени знаци, които сякаш идват от дълбините на времето и са графичен израз на забравена или непозната писменост. Постепенно тя записва повече от 1 000 страници. Чувството, което я обзема е неустоимо, често я буди от сън, обладава я неочаквано и не я изоставя докато „диктовката“ не свърши. Самите графични знаци понякога далечно напомнят на йероглифи, на арабско или глаголическо писмо,, но не са нищо, което съвременната наука познава. На Ели й е „казано“, че получава тази информация закодирана, защото тя е от изключително значение и засяга съдбините на Цялото човечество, че в нея се съдържат множество научни данни и технологични прозрения. „Обяснено“ й е, че ако тази съдбовна информация й бъде съобщена на разбираем език, хората трудно ще повярват в истинността й и ще помислят самата Ели за луда. Именно усилията на множество учени, трудностите през които ще преминат, за да разгадаят сложната „писменост“, ще убедят нашия рационален свят в достоверността на полученото знание. Тези 1000 страници са иззети от Елисавета Логинова и са засекретени в Министерството на отбраната.
. . . По-късно съдбата среща Ели и Илия Логинов с Мария Ножарова, художник и изкуствовед с огромно любопитство и познания за българската история. Тя опитва да надникне в странната писменост, години от живота й минават в непрестанно взиране, почти ослепява в сравняване на знаците с древни писмености и успява да разчете няколко страници от нея. Подпомага я дъщеря й Марина Иванова, която е художник на НДК-а и известна българска сценографка. Петият член на групата „Дуло“ е Стойко Стоев, който е юрист и притежава удивителна интелигентност. След като запечатват „Дупката“ в Царичина се възбужда следствие, стига се до съд. Илия Логинов се вижда в чудо и търси правен съвет от Стойко Стоев, с който от години работят в Министерството на отбраната. От правен консултант, Стоев бързо се превръща в съмишленик и може да се каже, че е идейният основател на кръга „Дуло“. Шестият член е Петя Динева – компютърен специалист. През 1994 г. по нареждане на Генералния щаб на армията, към Военна академия се създава група за разчитане на кодираните съобщения (споменатите 1 000 страници) записани от Ели. Тогава Петя Динева участва в работата по разшифроването на текста, а сетне става приятел и важен помощник на хората от кръга „Дуло“. Най-сетне към тях се приобщава и Любка Крумова, филолог специалист, която работи в Националния литературен музей. Последният член на това забележително общество е неговото украшение, всепризнатата любимка Белла Николаева, която изучава живопис. Всички те са хора високообразовани, с неоспорима интелигентност (това означава, че притежават умението да се съмняват) и проверено чувство за отговорност. В тяхното усилие да споделят преживяното с българския читател няма нищо комерсиално.
. . . И тъй, „диктуваните“ на Елисавета Логинова 1000 страници остават все така засекретени и неразчетени, на групата „Дуло“ е отказан дори достъпа до тях. Тогава възниква въпросът: какво ще съдържа тази книга? След приключване на Одисеята Царичина, Ели престава да записва странните „знаци“, но у нея дори се усилва възможността за контакт с „отвъдното“, с „Акаша„, с тези, които нямат име и тя нарича Учителите. Информацията достига до нея под формата на много фини, деликатни трептения, които тя успява да улови и да превърне в човешки говор. Присъствал съм на множество подобни сеанси, Ели пребледнява, на лицето й се изписва необяснимо, абсолютно отсъствие, тя сякаш изстива, гласът й е равен и лишен от емоционалност, след приключване на „диалога“ тя не си спомня нищо. Учителите, с които е в постоянен контакт, говорят от името на Акашевите записи, високовибрационно поле, в което се съдържа цялата възможна памет на земния живот. Големият френски езотерик Елифас Леви нарича Акашевите записи „Астрална светлина“ и споменава, че от тях е черпил сведения за своите прозрения.
. . . По-късно Елена Блаватска и Рудолф Щайнер назовават Акаша „Книга на живота“ или „Космическа памет“ и настояват, че на медиативно ниво те са осъществявали контакт с този световен източник на познание. В средата на нашия век венецианският монах патер Пелегрино Ернети с помощта на дванайсет световно известни учени се залавя да построи „машина на времето“ (нарича я „хроновизор“), която би трябвало да улавя от етера остатъчни звукови и светлинни сигнали и по този начин да ни направи свидетели на отминали събития. През 1952 година Ернети успявала възстанови премиерата на трагедията „Тиест“ от поета Квинтус Ениус Калабер, която се е състояла през 169 година преди Христа в Рим. По-късно патерът сензационно съобщава, че е заснел възкачването на Иисус към Голгота и събитията около неговото разпятие. За жалост венецианският монах запазва в тайна имената на учените, участвали в това основополагащо откритие (по изключение назовава само двама знаменити и вече починали физици Енрико Ферми и Вернер фон Браун) и преди смъртта си (предвид огромната социално-психологическа опасност, която крие „машината на времето“), той заповядва тя да бъде разглобена. Патер Ернети определя Акаша като особена „двупистова магнитофонна лента“, тя опасва Земята и на нея са „записани“ всички остатъчни, трансформирани звукови и визуални сигнали за събития, които са се случили някъде на Земята. Сензацията постепенно отшумява, постижението на венецианеца остава твърде неизяснено и съмнително. Убеден съм, че ако все пак Пелегрино Ернети е успял да построи такъв сложен апарат, той не се е свързвал с „Акаша“, а с „паралелния свят“, за който читателят ще прочете в настоящата книга. Учителите от „Акаша“ предупреждават, че е непосилно да се създаде толкова съвършено техническо устройство, което да осъществи контакт с непостижимо високото ниво на „Астралната светлина“‘. Това може да бъде постигнато само от човешкото съзнание (те са се доверили на Елисавета Логинова), защото само то е способно да преведе чист звуковия сигнал през невъобразимите пространства. Освен всичко, „Акаша“ не се намира в близост до Земята, а в дълбокия Космос и в тези „хроники“ се събират сведения за множество слънчеви системи и далечни космически обекти. За разлика от кодираното „писмо“ (вече споменах, че в него са вложени съдбовни знания за човечество) ,сега Учителите отговарят много внимателно и пестеливо на зададените въпроси и техният „слог“ звучи леко архаично, някак песенно, получава се усещането, сякаш разговаряте с вашия прадядо. Тази книга няма да изчерпи всичко казано от Тях и навярно след време ще бъде разширена и допълнена, пожелахме да избегнем и чисто сензационните съобщения. От всичко споделено с нас, ние се помъчихме да сглобим няколко основни теми, които предизвикваха човешкия ни разум и вроденото ни любопитство. Именно тези съдбовни послания, тези откъслеци от езотеричното знание, дошли от глъбините на Вселенския разум, ще разкрием пред вас. Оставаме с надеждата, че те ще ви предизвикат за размисъл, че ще подкрепят доброто, „божественото“ у вас.
. . . Добре дошли в тази книга!
Владимир Зарев