Предговор на Владимир Зарев
към „Пътят на светлината“
. . . В предговора към „Колелото на съдбата“ аз се постарах също да обясня каква духовна вселенска институция представлява „Акаш„ . Почти всички велики мистици и адепти от Аристотел насетне са били във връзка с „Акашевите записи“, щедро са получавали информация и са се поучавали от тях. Френският езотерик Елифас Леви нарича „Акаша“ „Астрална светлина“ и споменава, че оттам е черпил сведения за своите прозрения. Елена Блаватска и Рудолф Щайнер назовават „Акашевите записи“ „Книга на живота“ или „Космическа памет“ и настояват, че на медитативно ниво те са осъществявали контакт с този световен източник на познание. Всъщност „Акаша“ е могъщ информационен блок в дълбокия космос, който съдържа информация не само за историческото минало и бъдеще на Земята, но и за неизброими други космически светове. Благодарение на необикновените способности на Елисавета Логинова, колкото и нескромно да звучи, ние от кръга „Дуло“ също разговаряме с Учителите от „Акаша„ и с тяхната добронамереност успяхме да осмислим „Колелото на съдбата” и настоящата книга. От собствен опит вече зная, че в живота няма нищо случайно. Тази информация ни се подава точно „тук и сега“, защото е необходима, защото човешкото съзнание е узряло да я възприеме, да превърне познанието в житейско поведение.
. . . Забавям вашето любопитство, но реших да напиша този нов предговор, когато осъзнах, че за тези две години на постоянен контакт с Учителите у мен се натрупаха впечатления и опитности, които съм длъжен да споделя с вас. В началото, пък и сега, аз и моите приятели от кръга „Дуло“ очаквахме на нашите въпроси да получаваме все по-сложни и изпълнени с крайна изчерпателност и истинност отговори. Ние например се надявахме бързо и лесно да получим цялата възможна информация за структурата и същността на Вселената, за енергийните взаимодействия вътре в нея, за дълбоките взаимоотношения между микро- и макросвета. Или за това, какво точно представлява човешката душа, за нейното движение в пространството и времето след биологичната ни смърт, за кармичния кръговрат, в който тя е въвлечена. В началото изпитвах известно лично разочарование, защото често Учителите ни отговаряха съвсем простичко, дори едносрично, понякога изпитвах усещането, че те сякаш премълчават част от информацията или подценяват нашата разумност. Бяха нужни множество допълнителни въпроси, за да развием темата и да извлечем резултати, които ни задоволяваха. Струва ми се, че вече съзнавам причините за взаимното затруднение, което изпитвахме в нашите разговори, и че е важно да ги обсъдя с благосклонния читател. А причините за затруднената комуникация в основата са две.
. . . Първо – в копнежа си да достигнем до сърцевината на познанието, до абсолютната истинност, ние, хората, сме склонни излишно да усложняваме нещата, да ги сведем до собствените си объркани мисловни конструкции. Ние сме убедени, че отговорът за едно сложно явление обезателно трябва да е побъркващо усложнен. В противен случай не го приемаме за верен. Мисля си обаче, че Вселената е изградена така, че реално проявява логичното противоречие – най-сложното и далечно от нас е всъщност най-просто и близко до нас. Ние изграждаме своята логика, опирайки се на несъвършените си сетива и на елементарната причинно-следствена връзка (всяка причина поражда следствие, което е причина за ново следствие). Този механизъм на познание, е верен в ограничения свят, който населяваме, но той.ни открива само малка, „видимата част“ от това познание. В субатомния свят (света на елементарните частици) съществуват множество явления, които противоречат (надмогват) елементарната логика и не могат да бъдат обяснени с нея. В своята знаменита книга „Дао на физиката“ Фритьоф Капра (той е професионален атомен физик с уважавано име в науката) доказва, че елементарните частици всъщност не са материални обекти, а са форма на чиста енергия, която непрестанно взаимодейства помежду си. Електронът например е вълна-частица, която обикаля с 900 километра в секунда (!) около ядрото, ядрото е съставено от вълни-частици, които сякаш „кипят“, реагират на пространствените си ограничения, като се движат в непредставимо малките разстояния със скорост 60 000 километра в секунда (!). Винаги когато една „частица“ разполага с ограничено пространство, тя реагира на ограничението с движение, което е толкова по-бързо, колкото по-малко е пространството. Следователно видимата „твърдост“ на материята не отговаря на възприетата ни представа, че тя е съставена от свръх малки, но материални частици, а се определя от факта, че чистата енергия се движи с огромни скорости в невъобразимо скъсеното пространство. Всичко, което съзерцаваме и до което сме способни да се докоснем – въздуха, масата, собственото ни човешко, тяло всъщност е съставено от чиста енергия. Но това Учителите ни го бяха казали отдавна и аз отказвах да го възприема. Бях неспособен да повярвам, че човешката душа е изградена единствено от информация и чиста енергия, защото в представите на класическата физика изглежда невъзможно енергията да изгради своя самостоятелна, самоподдържаща се, трайна структура и да не се разтвори в хаоса, в постоянната ентропия.
. . . Ще дам още един пример. Учителите ни бяха казали, че Бог е информация, енергия и светлина и това затрудни до крайност моята представа за Неговата всеобхватна духовна пустинност. Аз все се мъчех да Го дообясня, да Го украся и най-важното да Го разширя, като Го смаля до своето ограничено мислене. Сега вече съм принуден да се съглася с твърдението на големия писател Умберто Еко, че Бог може да бъде опознат единствено с помощта на парадокса и абсурда. За жалост ние нямаме нито сетива, нито изграден логически апарат, за да проумеем Неговия творящ промисъл и безграничие.
. . . Но и в макросвета са познати явления и същности, които не се побират във възможностите на човешката ни логика. Например ние доказано знаем, че Вселената е безкрайна, ала можем ли да си представим това? Как изглежда безкрайността? Ако съдържа в себе си пространство, има ли своя ясно изразена форма?
. . . Или друг пример, според Теорията на относителността, създадена от Айнщайн, времето тече по различен начин в зависимост от скоростта, с която се движи даден материален обект. Широка популярност получи така нареченият парадокс на близнаците. Ако единият близнак остане на Земята, а другият полети в космоса със скорост близка, до скоростта на светлината, и се върне на нашата планета след десетилетия, той ще е остарял с няколко години, но ще завари своя брат в дълбока старост. Обективно времето сякаш е протичало еднакво и за двамата, но единият ще бъде на трийсет, а другият на седемдесет години. На пръв поглед това е невъзможно, но науката не само че го допуска, но го и доказва.
. . . Вселената навярно е устроена просто, ала ние не притежаваме логически апарат да я разберем. Естествено е да приемем, че причинно-следствената връзка лежи в основата на всяко събитие, но зад нея съществуват невъзможни за нас пространства, така както зад привидния край на хоризонта, невидим за нас, продължава светът.
. . . И второ. В постоянния контакт с Учителите аз постепенно усетих, че част от познанието, от истините, които те желаят да ни споделят, просто нямат вербален еквивалент, не могат да бъдат предадени с помощта на езика. Ние мислим, в някаква степен и чувстваме, чрез езика. Известният американски лингвист Ноам Чомски твърди, че езикът е инстинкт, че нашият мозък априори съдържа вътрешна граматическа програма, или „генеративна граматика“, която ние развиваме без обучение. В този смисъл езикът е универсален, но неговият словесен потенциал се набира от нашите земни и ограничени сетива. Езикът е словесен сбор от реакции на дразнители и най-вече той е възприет цивилизационен продукт. Ние генерираме собственото си познание чрез езика на базата на сравнението. Нещо неизвестно се сравнява с вече известни нам понятия, така получаваме представа за новото. Представете си обаче, че аз се опитам да обясня на един дивак какво е самолет. Самолетът е кух и изграден от метал, той има формата на риба и крила на птица, задвижват го перки, които се въртят като пумпал. Самолетът лети благодарение на керосин, течност, която, запалена, гори. Всяко отделно сравнение е точно и познавателно, но в едно примитивно съзнание то ще създаде чудовищна, фантастна цялост, която няма нищо общо с описвания предмет. Интуитивно в себе си подозирам, че именно по тази причина ние не разбираме докрай универсалния математически език, който също нито изчерпва реалността, нито може да бъде „преведен“ вербално. Една математическа формула, която описва сложно явление, просто не може да бъде разказана. С помощта на думите, на езика ние ще докоснем единствено нейния относителен смисъл,
. . . И още. Дори опитът да изкажем една очевидна истина сякаш я изкривява, когато я облечем в думи, изпитваме странното усещане, че тя се изплъзва, изчезва. Предполагам, че това е причината постигналият се Адепт, Гуру, Учител да се самовглъбява, да се самозатваря, неговото лично вътрешно съзерцание се оказва непознаваемо за околните, най-фините му и значителни опитности просто не могат да бъдат споделени. Въпреки че за тяхното житие и премеждия са написани цели епоси, Буда и Иисус са ни оставили ужасно малко свои думи, а когато говорят, правят го просто и лаконично. Спомнете си Иисус в Гетсиманската градина. Той не само знае, че ще бъде предаден. Той настоява да бъде предаден, защото само чрез слабостта на Юда Той може да се осъществи, да достигне до мига на своето предназначение. Там Иисус не философства, не ни обяснява мъчителното противоречие между човешката си плът и вътрешната си божественост. Той промълвя единствено разтърсващото: „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша.“
. . . Тази „непълнота“ на езика дори в най-обикновената ни житейска комуникация създава у нас впечатлението за нещо, което продължава след произнесените думи. Колкото и да надграждаме едно вербално съобщение, то винаги е недовършено, неговият смисъл е по-богат, по-обемен от самия изказ. Ето защо в художествената литература например от особено значение е не само съобщеното, но и премълчаното. „Пропуснатото“ от писателя сякаш допълнително естетизира текста и привнася в него нови смиели. И така, след всяко човешко изказване, независимо дали то е писмено, или устно произнесено, остава неговият вербален континиум, разширеното му отражение. Тези проблясващи особености на езика ме навеждат на мисълта, че просветлението, към което ни отправя будизмът, не е нищо друго освен придобитата способност да получаваме познание без участието на сетивата ни и на езика, Това е възможност да усещаме, да се разтваряме в Целостта, без да я мислим и единствено с помощта на вътрешното си съзерцание.
. . . За жалост ние не сме просветлени и понятийната „затвореност“ на земния език, както и логическата ни човешка незрялост, очевидно ни затрудняват в диалога – и Учителите, и нас. Ние се стремим да преодолеем собствените си ограничения, като задаваме допълващи въпроси, докато не „преведем“ смисъла на съобщението им. И все пак отсъствието на висши словесни абстракции в речниковия ни потенциал, самият ни навярно доста примитивен начин на мислене принуждават Учителите понякога да отговарят лаконично или оставят у мен усещането, че не сме ги разбради докрай. Когато говорим за морал, нещата изглеждат лесни и ясни, но когато отправим нашия интерес към астрономията, физиката или заченем някоя метафизична тема, те се усложняват и аз поне осъзнавам собствената си недостатъчност. В „Колелото на съдбата„, както и в тази книга, читателят ще забележи някои привидни противоречия. Учителите например твърдят, че за разлика от пространството времето не съществува, че то е чисто земно психологическо понятие, с което измерваме началото и края на някакво събитие. Но обяснявайки ни едно крайно интересно явление, свързано с човешката карма, и в желанието си да ни улеснят, те въведоха понятието пространствено-времеви континиум. Разсъждавайки върху несъвършенството на човешката ни логика и ограничеността на езика, аз моля читателя да прояви търпение, да смири колкото е възможно своето любопитство, защото той ще получава отговор на своите въпроси в протежение на цялата книга, а не само в отделно прочетения пасаж.
. . . Добре е да изясним и какво ще съдържа тази нова книга. В нея читателят ще намери съвсем новите теми за Астрологията, за това какво представлява човешката карма и определящият я пространствено-времеви континиум, за физическите закони и взаимното преливане на микро- и макросвета, за начина, по който функционира човешкото тяло и мозъкът, за извънземния разум и НЛО. Поради огромния интерес, предизвикан от „Колелото на съдбата“, ще повторим единствено главата за това, какво представлява биологичната смърт на човека и пътят на душата от физическото тяло в Латералното пространство. Но тази тема също е обогатена и доизяснена с множество допълнително зададени въпроси и в известен смисъл ще бъде нова за любознателния читател.
. . . Излишно е да пояснявам, че „Пътят на светлината“ е невъзможна без изумителните качества на Елисавета Логинова, без нейните способности да осъществява контакт с „Акаша“ и, разбира се, без добронамереното съавторство на Учителите, които споделят с нас (също и с вас) това познание. Тъй като осъзнавахме отговорността, която поемаме, този път се обърнахме и към професионалисти, за да ни помогнат да формулираме и зададем правилните въпроси. В главата „Астрология“ например ние ползвахме опита на таротистката Павлина Касабова и астроложката Светлина Гавраилова, по въпросите на биологията решителна помощ получихме от д-р Елена Василева, лекар в Първа градска болница – София. За да изградим логиката и философията на „Пътят на светлината“, ние сме се консултирали с известни български учени, професори по физика, астрономия и биофизика. Редно е да спомена отново имената на духовните приятели от кръга „Дуло“, защото всички те със своето съучастие допринесоха за създаването на тази книга. Ще започна с Елисавета Логинова, без забележителната дарба на която всичките ни усилия изглеждат безсмислени. Вие ще имате възможността да прочетете интервюто на Ели, дадено пред сп. „Съвременник“, в което тя разказва за своя нелек духовен път, за срещата си с Учителите и за нарастващата си способност да общува с тях. Длъжен съм специално да отбележа огромния принос на госпожа Мария Ножарова (наричана от всички ни „маме“), която с усмивка и непоклатимо упорство губи зрението си, за да разчете поне част от ония 1000 страници (изписани от Ели със странни, космически йероглифоподобни знаци), които все още стоят засекретени и събират прах в Министерството на отбраната. И ако в този епичен прочит има определени успехи, те се дължат изключително на нейното себеотдаване. Останалите членове на кръга „Дуло“ са Марина Иванова, Петя Динева, Стойко Стоев, Любка Крумова, Илия Логинов, Белла Николаева и Маргарита Узунова.
. . . Уважаеми читателю, смисълът на това познание е насочен към хармонията и доброто, които са заложени във всеки от нас. В него няма нищо задължително, вие сте в правото си да го приемете или да го отхвърлите, изборът, свободната воля е част от най-интимната ни човешка божественост. Но ако успеем да разберем себе си като част от великото духовно движение във Вселената, ако преодолеем страха си от смъртта и се доверим на своето безсмъртие, както се доверяваме на пътя си до дома, това наистина ще ни направи свободни и разумни същества. Ще ни помогне да се смирим, но и да се познаем, да се опитаме да променим кармичните си предопределения. Ние все още не можем да надникнем в съвършенството, но е добре да се вгледаме в постоянно отдалечаващия се хоризонт с отворени очи.
Владимир Зарев