Изтегли Adobe Flash player

Слава Севрюкова осъществява контакт с духа на Васил ЛевскиГробът ми да се знае!

Житейският път на Левски, чист и свят като личността му, е прекършен непреднамерено при странно стечение на обстоятелствата от НЕПОЗНАТ МИСТЕРИОЗЕН ПЪТНИК. При психотронен контакт с духа на Апостола, в търсене на истината за злощастното предателство, категоричният отговор, който получава Слава Севрюкова е:

„Мене не издаде попа, а оня, който тегли браздата.“

Неволният Юда, според психотронните разкрития, за зла участ се оказва окаян бедняк. С опърпана аба и пояс, изкарвал цял живот мизерна корица хлебец по чуждите имоти. Толкова дрипав и гол, че „зимният вятър свирел в пробитите му потури“. Невзрачен, жалък, със стържещ от глад стомах, изпаднал в безизходица, той по време на инцидентната „среща със съмнителния непознат“ е обхождал нивите и лозята на по-заможните земевладелци. Набелязвал е кои от тях да измоли за работа напролет.

Зървайки подозрителното лице, останалият без препитание през ледената зима верен поданик на падишаха дотърчава начаса в конака да обади на властта. Да получи като бакшиш някой бешлик (дребна турска монета, съответстваща на нашата стотинка – б. а.), а ако има шанс, и грош от заптиетата, та да залъже гърлата на прегладнялата си челяд. Без да знае, без да подозира, без дори някога да разбере (какъв парадокс!) кого предава. И без, разбира се, да влага каквато и да е умисъл в това, което по-късно се оказва, позорно и черно деяние. По-късно човечецът тъй си и умира – невежа, с душа окъсана.

Особеното стечение на обстоятелствата дава основание на пророчицата да констатира:

„Безкрайно честен, Левски е издаден за пари“

Актът на издайничество, приеме ли се изложената версия, е абсолютно непреднамерен. Предателство, лишено от омраза. Невинно, без знание за извършеното. И това може да се окаже „най-кристално чистото предателство“ в нашата история… Кой всъщност е издайникът на Левски? Мъчителна, трудно защитима теза, която безплодно повече от столетие шества и занимава учени и изследователи. Ако в историографските среди излязат наяве неоспорими факти, доказващи виждането на С. Севрюкова, ще отпадне и този болезнен от години за нашата история въпрос. И след камарите от вероломства и измени, от които тя гъмжи, ще бъде изтрито поне това кошмарно петно.

Предателят, по правило, е бивш приятел. Издайникът на Левски обаче, доверим ли се на пророчицата, е изпаднал случаен селянин, ратай на повикване. Той е от странната порода предатели по неволя, които не подбират жертви. Издал го ей тъй, за корица хляб, без да дири нито слава, нито каквито и да са други облаги, освен…

Текстов разделител

(С малки съкращения публикувам прелюбопитните спомени на скулпторите Нина Канарова и Недко Кръстев, по чиято молба Слава Севрюкова през 1987 година осъществява мистериозен метаконтакт с духа на Апостола. Потапяйки се в „невидимия свят“, случилото се ни предоставя уникални мигове от комуникацията с духа на Дякона.)

„Леля Слава замълча, взряна в пространството. Изведнъж се сепна. Стегнато изрече:

  — Да, той е. Тук е. Питайте.

Объркани мълчахме.
  — Виждам го – изискано облечен – подзе пророчицата – чергата, върху която е стъпил, е толкова живописна и пищна, че дори аз, която никога не ме е изкусявало тленното, сякаш завидях. Разположил се е в кипра чорбаджийска къща.

  — Благодаря, че ме повикахте. Това се случва за пръв път, откакто се преселих от другата страна на Мира.  (Подтекстът, както сетне разтълкувахме словата на Апостола, бе – ще бъде полезно за всички – бел. Н. К.) Много ви благодаря!
Леля Слава повторно се сепна. Остро потръпна. После, когато я разпитахме за първоначалната, някак необичайна нейна реакция, отвърна:
  — Когато застана пред мене, духът се представи в турско одеяние, с фес. Тогава не успях да го разпозная. Смутена, за миг се усъмних. Малко по-късно обаче той ми се разкри в известните от портрета дрехи „ала франка“. Едва тогаз, абсолютно убедена, че наистина пред мен е духът на Дякона, изрекох: „Той е. Тук е. Питайте.“ Докато си събирах мислите, духът на Левски тихо и някак тъжно, като през сълзи промълви:

— Мъчно ми е и страшно болно… Предадоха ме ония, за които се борех… Завалиите онези, които не успяха да изорат дори една бразда на своята нива… А тия тук – посочи обстановката на богатската къща, – най-спокойно ми бе на душата сред тях. Те за делото даваха, даваха и даваха… Без да броят, с кесии даваха…“

  — Потребен ли е за тебе, за успокоение на душата ти, Апостоле, достоен паметник?
  — Искам го и желая!  — изстреля на един дъх. Замълча. И след малко,  но вече не тъй емоционално — той, собствено, мене не ми е нужен. По-потребен ще е на идните чеда, за които би ЗНАЧИЛ нещо…
  — Ще успеем ли, според тебе, аз и моята съпруга, като скулптори, да го създадем?
  — Носите дарба… тихо промълви.
  — Одобряваш ли макета, който вече моделирахме? (Задавайки му странно звучащия на пръв поглед въпрос, знаех, че духовете могат да се озоват, където пожелаят и да съзрат всичко онова, което решат, ако са достатъчно извисени – бел. Н. К.)
 — Много е хубав!
(Касае се за внушителен по размер, шестдесетметров бронзов мемориал на Апостола. Идеята е да се представи как Дяконът се спуска, наметнат с ямурлук, през една от живописните гънки на Балкана към родното Карлово. За съжаление, както често става у нас, не са набавени необходимите средства. Това е една от причините проектът да не бъде одобрен и реализиран – бел. Н. К.)
 — Накъде желаеш да гледа паметникът ти?
 — Към дома!  — без да се замисли, отвърна.
 — Обичаш ли Карлово?
 — Много! И често съм… там. (За духовете, това се знае, прегради няма – б. а.)
 — Какво би споделил от Отвъдното за нас, Дяконе? Как виждаш съвременното българско общество?(„Разговорът“, както вече бе отбелязано, се провежда през 1987 година. Поводът, провокирал необикновената среща, е юбилейната 150-годишнина от рождението на Левски.)
Духът на Дякона – рязко и ведно с това леко резервирано:
 — Сега е… парад.
(В смисъл – помпозността в нашата държавна организация по онова време ни най-малко не отговаря на светите идеи, които са зреели в ума на големия революционер – бел. Н. К.)
 — Има ли и днес чеда, достойни да довършат твоето велико дело, Апостоле?
Тежка пауза. Глухо отвърна:
 — Малко са. Но, стигат.
(Обнадеждаващи слова. Как след тях да не погледнем на бъдещето с повече вяра и надежда, макар положението в Родината ни никак да не е розово  — отбелязва Недко Кръстев.)
 — Разкопан ли е гробът ти?
(Визира се ширещата се, поддържана в ония години от големия писател Николай Хайтов версия за препогребване костите на Левски в софийската църквица „Св. Петка Самарджийска“ – б. а.)
 — Там, където бях, там съм си. Никой никога не ме е разкопавал.

След този мистичен контакт внимателно разпитах леля Слава защо духът на Апостола през повечето време отговаряше някак резервирано, сякаш троснато и често пъти телеграфично кратко – изповядва Недко Кръстев.
— Такъв си беше човекът – отвърна пророчицата.
— И като че не всичко казва, а някаква тайна пази? — продължих, изпитателно взрян в нея.
 — То, делото на Дякона, майка, още си е тайна… многозначително сведе поглед тя.
Така завършва нестандартният разказ за тази прелюбопитна метафизическа, а всъщност толкова човешка среща.

Текстов разделител

Апостолът не е погребан в абсидата на църквицата „Св. Петка Самарджийска“ в столицата (косвено се отхвърля добилата популярност в края на миналия век версия), а на стотина метра от мястото на някогашното бесило.

Тленните му останки, според Слава Севрюкова, са
под стълбището на днешното Словашко посолство.

Кратко отклонение. Свети Игнатий Старозагорски и йеромонах дякон Левски имат удивително сродна съдба. Васил Иванов Кунчев е учил в Стара Загора в Духовно училище. Когато се замонашва, приема църковното име Игнатий от този български светец, обесен в столицата на империята Цариград за християнска вяра. Знаем какво спохожда Дякона в София, бъдещата българска столица…

Аналозите в духовен план не са за пренебрегване. И още: Левски е обесен на 19 II 1873 година, по нов стил. Освобождението ни от турска тирания е на 3 IIІ 1878 година. Обърнете внимание – на 19 II, (по стар стил)…

Историята понякога крие част от своите тайни послания в кодове, които трябва вещо да се дешифрират.

И тъй, преди Освобождението лобното място на Апостола е било по-ниско с десетина метра от съвременното ниво. Вледененият труп на екзекутирания бил пренесен до разсичащия някога местността до Позорните гробища овраг от ревностен християнин. Той измолил (ако трябва да бъдем точни, откупил) от охраняващите заптиета милостта за няколко жълтици да го погребе според изискванията на православната вяра.

На плиткия, едва на около педя гроб в премръзналата земя този неизвестен нам човек, боейки се от зоркия поглед на близкия турски караул, набързо е положил тленните останки на дякона Игнатия и припряно ги е зарил. Без да остави над последната му земна обител кръст, камък или какъвто и да е обозначителен знак.

Наскоро след Освобождението, с новия градоустройствен план на столицата, за да се заравни терена, без никакви опити за издирване и идентифициране костите на Левски, те немарливо са били затрупани и трамбовани с близо десетина метра пръст.

Нека не се учудваме на незаинтересуваността на управниците към свещените реликви и паметта на Апостола. Разказаният от Слава Севрюкова случай не е прецедент. През 1933 година големият наш лечител Петър Димков (тогава дружинен командир) спасява дома на Левски от разрушение, като поставя военен караул и така възпрепятства събарянето му. Според новия градоустройствен план на Карлово през дома на Дякона е трябвало да мине улица. Нищо ново под родното слънце.

Ванга поддържа на пръв поглед различно, но в някои отношения аналогично със Славиното мнение по въпроса. Тя изтъква, че гробът на Апостола не е в църквата „Св. Петка Самарджийска“, а под стълбището (обърнете внимание – отново се упоменава стълбище), но вече на малката църквица „Св. Николай Чудотворец“. Аналози, които също в никакъв случай не са за пренебрегване.

Аз, доколкото виждам, скелетът на Апостола никога няма да бъде открит и изваден на показ  — категорична е Слава Севрюкова.

Тя за пореден път разчупва ширещите се с години многобройни клишета и по този въпрос. Не самоцелно, а по своему обосновано. И отново ще да е права. Кой би посмял да започне проучвателни разкопки, изхождайки в това си начинание от някакви… „ненадеждни психотронни сведения“? Особено след случая Царичина

Другото немаловажно и отежняващо ситуацията обстоятелство е, че пространството на всяко посолство се счита за територия на съответната чужда държава. Тъй казусът с евентуалните разкопки на въпросния участък се оказва прекомерно сложен, честно казано, почти неразрешим.

И пореден парадокс  — костите на най-издирвания в Османската империя джингиби продължават и досега да тънат в мрак, сякаш завещан от робството… Слава се явява своеобразен изпълнител на последното желание на обвития в рискове мистериозен живот на Апостола: „Гробът ми да се знае.“ Предлага свое тълкувание за неговото лобно място. Спорно засега, но с годините би трябвало да се докаже или отхвърли.

А дотогава? Дотогава името на неканонизирания, освен в народната памет, свиден светец ще е икона, неподвластна на ерозията на времето, Икона, която не избледнява. И не гори. Освен с най-благородния и неугасим пламъкв душите ни.

 Текстов разделител
Откъс от книгата на Христо Нанев „Прорицания – свръхфеноменът Слава Севрюкова“

Tyxo брояч Valid XHTML 1.0 Transitional