Лична страница на Атанас Коларов

Малко преди да си легне Антон телефонът му изписука. Той не очакваше някой да го търси, понеже си бе забранил SIM картата. Затова го извади от сакото си за да види да не би батерията му да е паднала на минимума. Не беше батерията. Имаше едно пропуснато обаждане и едно съобщение по месенджера. При това криптирано.

Тук Великите Наблюдаващи се втренчиха в многобройните бъдещета, които се открояваха след това позвъняване. Виждаха се като пътища с различна осветеност и с живи картини покрай тях. Избраха да се полюбуват на едно писмо. То стоеше към края на най-светлия път, който започваше от това позвъняване. Ето го и писмото.

Мило мое момче,

Пиша ти това за да го знаеш и четеш от време на време, понеже, ако ти го разкажа може да го забравиш, а само написаното остава, както са казали древните. За някои неща може и да си чул някъде нещо, но за други – никога може и да не чуеш.

Как завърши войната и какви са поуките сега за теб. И това е най-ценното на този свят, което един баща може да завещае на сина си. Извървях един труден път, по който научих най-важното за един човек: защо живее така, тук и сега.

Бяхме с Дмитро Кулеба и колеги от Върховната рада в България. Целта ни бе да преговаряме за военно-техническа помощ от българското правителство. Нуждаехме се от защитно въоръжение, зенитни комплекси С300, с което да отблъснем атаките на руската авиация. Имаха го само Словакия и България. С него можехме да се отбраняваме. Имахме подготвени екипи. Словаците ни го предоставиха, но българите ни отказаха. Та, отидохме им на крака, за да се молим. Искахме нещо за да се отбраняваме, а не да нападаме. Прие ни президента, после министър-председателя, били подготвили каски, бронежилетки да ни дадат, но за комплексите нищо не казаха. Искахме да говорим пред депутатите им, но те отказаха. Не искаха да ни чуват. Така премина и вторият ден. Бяхме разочаровани и огорчени. Аз бях освен това и наранен, понеже зная български и чувах подмятанията им. Въобразявах си, че като съм с български корени, ще мога да стопя студенината между нас. Нищо подобно!

Вечерта се прибрахме късно, даже не вечеряхме. Само направихме плана за другия ден и се разотидохме по стаите си. Малко преди да си легна телефонът ми изписука. Не очаквах някой да ме търси, понеже си бях забранил SIM картата. Затова го извадих от сакото си за да видя да не би батерията ми да е паднала на минимума. Не беше батерията. Имаше едно пропуснато обаждане и едно съобщение по месенджера. При това криптирано. Първото, което ми хрумна бе, че се опитват да ме сплашат или ми предлагат някаква политическа сделка с подкуп. А ние записвахме всички разговори, понеже после щяха да ни послужат като доказателства. Съобщението не бе такова. Беше и на български и казваше накратко следното: „… обърнахте ли се за помощ от Бога и да обещаете нещо в негово име. Българите не го направихме и заплатихме скъпо през Втората световна война …”. Понеже не бе политическа игричка,каквато очаквах, не погледнах подателя. Оставих телефона и си легнах. Пишат си хората каквото им падне …

Легнах, но не успях да се унеса към съня. Думичките „помощ от Бога” танцуваха в съзнанието и колкото и да се опитвах да ги раздухам те отново се появяваха с нов ритъм. Беше натрапчиво. Започнах да правя сравнения: за каква помощ сме дошли да молим полуруска България и каква помощ можем да получим от Бога. На практика ние събираме някакви клечици за да се защитаваме от една голяма тояга. Ако продължаваме така, то ние ще бъдем смачкани точно като клечици. Говори се, че Бог е този, който може всичко. Но, пък днес кой вярва на такива работи. От друга страна руснаците ни избиват без разлика откъде сме и какви сме. А и след обкръжаването на нашите отбранители в Азовсталь, нямаме никакви алтернативи. Защо пък да не се хванем за тази сламка? Сетих се нещо подобно в Библията, къде се разказваше как можеш да поискаш нещо от Бога, като обещаеш нещо в замяна.  Навремето я четях оттук-оттам, където разбирах смисъла. Тя беше на български, остана от моята баба. Любезно ни бяха предоставили безжичен интернет достъп и веднага открих библии, качени в нета. Не съм грешил, така беше. Веднага попаднах с търсачката на текста в глава Съдии, който разказваше за един предводител Йефтай. Той помолил Бог да го дари с победа над амонците. В замяна обещал да принесе в жертва първото нещо, което го посрещне вкъщи. Обаче първа го посреща неговата първородна дъщеря и той е принуден да я жертва така, както е обещал. И така нататък…

Погледнах отново изпращача на съобщението от месенджъра. Нищо особено и нищо подозрително. Написах му на български след кратко двоумене: „Кой сте Вие и какво искате?”. Не очаквах отговор, понеже вече бе след полунощ. Вероятно щях да го получа на сутринта, но нямах идея какво може да произтече от това. Приготвих се да спя. Вече наистина.

Докато в ушите ми не отекнаха мощно, иначе нежните камбанки за съобщенията от месенджъра на телефона ми. Човекът ми пишеше: „Искам да помогна на Украйна”. След кратки обяснения стана ясно, че иска да ми каже нещо важно. Чухме се през вайбър. И чутото силно ме впечатли. Така я запомних тази нощ.

Този човек се казваше Атанас. Започна да разказа много отдалеко. Чувах го много ясно и разбирах всичко. Човекът е запознат с Новото учение, както той го нарече. Това учение е давано на атлантите, които изобщо не го харесали и затова Бог ги е пратил на дъното на океана. Оставил е живи всички посветени в това учение и ги е разпратил сред другите раси. Затова има стари предания на инки и египтяни, които разказват за високи бели хора с бради, от които са получили множество полезни знания. После това учение било давано на Христос и учениците му. Там пък евреите разпъват Христос, но учениците му съхраняват голяма част от това учение. После въпросната наука я разнасят по света богомилите. Но, и те се били гонени и убивани. Този човек твърди, че турското робство в България се явява като резултат на изгонването на същите тези богомили от страната му. В наше време същото това учение се е дало на българите чрез Петър Дънов, когото наричали Учителя и който за около 22 години е успял да го предаде на българите под формата на хиляди лекции, сказки, беседи. Казал е, че „Бог е сътворил този свят и той ще го направи такъв, какъвто той иска, а не както ние, хората, искаме!”. И това ми прозвуча много вярно. Тогава запитах Атанас: „И как ще изглежда този нов свят?”. А той ми отговори: „Ето, това е новото учение. Ако се опитате да го спрете, ще страдате като атлантите или евреите. Ако го привнесете в живота – ще бъдете позлатени. Бог ще ви залее с изобилие от блага. Учителят виждаше всичко и знаеше всичко. Разбираш ли ме, Антон? Всичко като казвам, това е буквално! Той знаеше, че ще има война. Обяснява ни, че войните, болестите, наводненията, земетресенията – всичко това ни идва в резултат на отклоняването от Новото учение, което ни си дава. Учителят ни предупреди, че за да избегнем много страдания, е добре да въведем паневритмията в училищата. После да се започне преподаване на Новото учение. Разказа ни какво ще се случи на нас, ако не направим това. Ние се мотахме цели 4 години. И след като не въведохме паневритмията в училищата, ние не успяхме да предотвратим катастрофата. И тя се случи. Три години американски и английски бомбардировачи съсипваха нашите градове, нашата икономика.”

Попитах го: „Какво е паневритмия и ние какво трябва да направим, според теб?”. Отговърът бе: „Паневритмията има задълбочена философска основа и съчетава музика, движение, мисъл и текст в едно хармонично цяло.” А после много бавно и отчетливо ми каза: „Сега можете да направите това, което нито ние, българите, нито евреите, нито богомилите, нито атлантите успяхме да докараме докрай. Обещайте и въведете Новото учение на Бог, като започнете с паневритмията в училищата. Но, като обещайте ще трябва задължително да го изпълните. И когато дадете обещанието, тогава вече ще искате да ви даде Бог победа над агресора. Там вече си измислете какво ще искате. Всяко оръжие, което в Украйна е насочено срещу вас да не може да работи; вражески ракети изстреляни срещу Украйна да обръщат и поразяват мястото откъдето са изстреляни; вражески самолети да падат като ударени, щом преминат на ваша територия… Много неща може да искате. Искайте това, което вие не можете да направите, пък обещайте на Бог онова, което сте в състояние да изпълните”.

Атанас замлъкна. Сигурно се бе уморил в това никакво време, много след полунощ, да убеждава в изцелителната способност на това Ново учение някакъв човек, когото никога нито е виждал, нито е чувал. Вероятно самият факт, че стоях на телефона и го слушах внимателно, му даваше сили да продължи да ме убеждава, че и сами в Украйна можем да си помогнем. И той продължи в един момент, сякаш сетил се, че пропуска нещо важно.

„Знаеш ли, Антон, има две причини българите да обичат руснаците. Първата е произхода. Наш хан преди много години отива с хората си към днешните места на Русия. По такъв начин сме кръвно свързани. Втората ни връзка е емоционална и тя е по-късна. Когато България е под турско робство, мантрата на българите е, че Дядо Иван ще дойде да ни освободи. А ти знаеш кой е Васил Левски, нали? Той се бореше за една чиста и свята република, която ние да си я извоюваме сами. Той често е казвал, че който ни освободи, той ще ни и зароби. Както и става първо през 1878 година, после през 1944 година. И  това за двойните ни освободители се насажда повече от стотина години у нас. А простия човек не може да направи разлика между руския народ и руската политика. Русофилите и русофобите правят една и съща грешка. Те отъждествяват руския народ с руските управници. Русофобите заради руските тирани намразват руския народ. Русофилите поради любовта си към руския народ прощават всичко на тираните му.

Простия човек не „забелязваше”, че Путин се катери към великото императорстване, да присъедини колкото се може повече територия към Русия. Ама, Ленин бил сбъркал! И точно Путин ще поправи „голямата грешка” на великият Ленин! Путин стъпваше върху Афганистан, Чечня, Грузия, а сега посегна и на Украйна. И всичко това е придружено с толкова много лъжи и смърт. Той не може да знае, че сега създава една отвратителна карма на целия руски народ. Той не знае, че колкото по-високо се катери по тази стълба на насилието, толкова повече ще го боли при падането.
                И още нещо важно ще ти кажа, Антон. Всички ние се прераждаме. Учителят в момента се е преродил вече. Това го казва нашата пророчица Ванга. Няма да ти обяснявам коя е тя; ти много добре знаеш! Но, не знаеш какво е казал самият Учител на своите ученици? Записал го е Боян Боев преди много време: „До началото на 2000-та година ще дойда отново, защото сега се строи друга земя. Ще дойда в Русия към Карпатите. Сега България е в златния си век, а Русия е в сребърния си век, а тогава ще бъде точно обратното – Русия ще бъде в златния си век, а България в сребърния си век. Това ще стане, защото бъдещето е на славянството, защото то върви по пътя на сърцето и може да се сади от семената на Новото учение у тях”. Излиза, Антон, че в момента той е накъде у вас! Не като всемирен Учител, ами като цигулар. И още нещо. Ако сме в голямо затруднение можем да го повикаме винаги и по всяко време за помощ с фразата „Учителю, благи!”.
                По това време Русия е била Съветски съюз, но за Учителя си е била Русия. И той никъде не съм срещал да споменава отделно Украйна! Никъде! Следователно, Антон, това Велико учение е предоставено на цялото славянство, което е на територията на бившия Съветски съюз. Който го подаде на хората, той ще спечели! И най-вероятно става дума за Украйна. Ти да виждаш Путин да се стреми към такава духовност! Путин е войник до мозъка на костите си, а духовност и насилие са най-противоположните неща в света. Ти си свидетел, че цялото руско общество е пропито с омраза към Украйна, ненавист към Запада, отвращават се от САЩ… И всичко това е благодарение на пропагандната машина на Путин. Той принуждава Кремъл да лъже. И то много! Като в един момент започват да се объркват кой какво лъже…”.

За миг се опитах да сглобя набързо действията, които следваха, ако приемех всичко казано от Атанас за истина. А, той сякаш разбра накъде отиват мислите ми и почти уморено заключи: „Опитайте, Антон, опитайте! Ако вашето правителство има голяма вяра, никакво оръжие няма нужда да търсите. Бог може всичко! Моля да ме извиниш, че така ти се натрапих. Не успях  да измисля нещо по-сносно. Сбогом, Антон, и дано са успеете!”. И вече наистина успях да поспя малко. След всичките неудачи през деня, проумявах, че съществува една миниатюрна ключалка някъде, която може да ни отвори духовното пространство и да ни изведе нагоре. Много нагоре! Интуитивно усещах две неща със сигурност: че, това е възможно и че, ще е много трудно.

На сутринта министър Ганчовска ни пое и тръгнахме из София за срещи с президента, министър-председателя, журналисти, телевизии. Бяха ме поканили в Нова ТВ и им гостувах в сутрешния блок. Без никаква дипломатична двуличност направо заявих в края на предаването им, че сме разочаровани от решението на парламента им. Не пожелаха даже да ни изслушат. После имахме среща с наши майки с деца, настанени в София. Следваха брифинги с пресата и т. н. Когато се прибрахме вечерта, успях да се срещна с Дмитро и да му разкажа в резюме разговора с този Атанас. Но, той толкова се беше фокусирал върху предоставянето на въпросните зенитни комплекси, че направо скочи и си тръгна. Изпратих го с думите: „Можехме все пак да опитаме…”.

След малко, обаче, изненадващо се върна при мен и каза: „Нали имаш записа от този разговор; би ли ми го превел и да ми го пратиш на моя телефон да се запозная все пак. Колко е дълъг като време?”. Кимнах одобрително и се зарадвах, че ми бе обърнато поне малко внимание на доверието ми към този непознат Атанас. След което Дмитро произнесе само: „Антон …”, и аз отново кимнах утвърдително на предложението му да запазя всичко това в тайна.

Докато бяхме в България нашите защитници ги обкръжаваха в Азовсталь.  Путин беше решил да не ги гони, а да ги остави сами да се предадат. Всички дивизии на руснаците бяха обкръжили завода и чакаха. В една от тези дивизии е служил наш роднина. Виждали сме се рядко преди, а напоследък – никак. Казва се Сергей Полемчук и е бил командир на свързочна рота. Той ме видя на Парада на синята победа в Киев, където бяха събрани всички военнопленници и можехме да поговорим известно време.  Бил силно изненадан от отношението на украинската армия към пленените руснаци, които очаквали да бъдат най-малко бити и изтезавани, ако не убити.

Били обсадили въпросния завод чакали. Нещата започнали внезапно в една нощ, когато в техния Деймос с дежурните радисти изчезнало всякакво електричество. Били са само на някакво далечно улично осветление. Със светлината на запалките си войниците започнали да разменят акумулаторите на колите с надеждата с някой от тях да запалят двигателя. Наближавало е и времето за радиосеанса, чрез който поделенията докладват за обстановката. Не са могли да запалят и нито един от четирите електроагрегата. Телефоните им били изключени, фенерчета не работили. Бойците опитали да се включат в електропреносната мрежа, доколкото я е имало, но и тук не са успяли. И тогава са го събудили. Той не е проумявал точно за какво става дума, но, когато и неговите електрически неща не работели, се замислил. Имал кибрит, намерил го някак си и светлината на първата клечка му изяснила важността на ситуацията. Той видял пред себе си всичките осем момчета от дежурната свързочна група мокри и облени в пот. А в лицата им се четял един животински страх и ужас. Накарал ги още веднъж бавно да му повторят как е започнало всичко и какво са направили. Накрая с дежурния по батальон решили да докладват на командира на батальона, и да уведомят съседните батальони за тяхната ситуация с викачи. Тъкмо тръгвали и пристигнал свързочник от съседно подразделение, който описал същата ситуация и при тях. Така вече нещата изглеждали не само страшни, но и опасни. Вдигнали командира на батальона, той събрал целия щаб за да умуват. Нямало много за умуване. Трябвало да съобщят на тяхното командване в какво положение са изпаднали. Никакво електричество не е работило при тях. Даже гълъби за свръзка са нямали, както някой се е пошегувал.

Но, и това не било всичкото зло, което им се е стоварила на главите. Към сутринта в щаба им буквално влетял един мокър от пот старши лейтенант и се разкрещял, развикал, после ги молил да го разстрелят с пистолетите си. Никой не доумявал какво се случвало. В един момент самият той извадил пистолета си, заредил го и като го насочил към офицерите от щаба, натиснал спусъка. Чуло се само едно щракване на ударника. Пак ги подканил да го разстрелят, какво чакали? За да ги стимулира за това, издърпал и спуснал рамата на своя Макаров, за да вкара нов патрон в цевта, като всички видели как изхвъргача на пистолета изхвърля стария патрон цял. Отново го насочил към стоящите около масата офицери и отново натиснал спусъка и отново се чуло онова кратко щракване на ударника. Тогава началникът на РАВ излязъл навън и се пробвал да стреля с неговото си оръжие. Чуло се абсолютно същото кратко щракване на ударника. Презаредил втори, трети патрон – все същото кратко щракване на ударника. Наизлезли и другите офицери от щаба и всеки пробвал, опитали с няколко автомата от караулното, картечници, ЗКУ-та… Навсякъде все същото кратко щракване на ударниците. Машините също не можели да се запалят. Накрая ужасът от лицата на свързочниците се бил пренесъл върху лицата на всички. Никога не е имало някаква директива, която да регламентира действията на личния състав в такава ситуация. Умували какво се е случило, разсъждавали от ново американско оръжие и извънземна намеса, които са ги поразили, до злобна прокоба, затова, че са нагазили в друга държава с лъжата да освобождават някого. Към обяд са се срещнали командирите на батальони и взели решение, ако до един ден нещо не се промени, да се предадат. Предполагали са, че това е целенасочен акт срещу тях и, след като техниката им не работи за да избягат и въоръжението им е блокирано за да се отбраняват единственото, което им остава е да се предадат. Но, след това решение на щаба страстите още повече ескалирали. Сергей разказа още, че един сержант го пребили от бой колегите му, понеже бил тръгнал с една туба нафта да пали града, понеже с друго не можел да отмъсти. Наложило им се, обаче, да чакат повече от един ден. Накрая бъдещето не изглеждало само страшно и опасно, а вече било смъртоносно. Без информация, без техника, без въоръжение. Само запалките и кибритите работели.

„Цели три дни стояхме като пиленца около квачка и не смеехме да мръднем никъде. Щом противникът ни докара дотук, какво ли още ни чака. На другия ден по обяд, както са се разбрали командирите на дивизии, бяха изпратени парламентьори с бели знамена. Те, обаче, не са бяха посрещнати от никого, а и нашите не са знаели къде да ги търсят. Затова оставиха знамената на видно място да се виждат и се оттеглиха. Чак на третия ден се появиха трима украински военни и от голямо разстояние показаха, че искат да говорят с някого. Повикахме командира и той приказва с тях. Видяхме, че и тримата му отдадоха чест, а това вече ни изненада. След като се върна разбрахме, че предаването в плен означава предаване на бойното знаме на частта и изпълняването на всички разпореждания на украинското военно командване. Питали още, дали имаме достатъчно храна и нужда от медицинска помощ. А можеха с няколко огнехвъргачки да ни изпепелят просто… Набързо оформиха съответните заповеди, организираха свалянето на караула от бойното знаме,  прибирането му в транспортната кутия и протокола за предаването му. Документите пишеха на ръка, понеже и принтерите не работеха. Украинците стояха на същото място и чакаха около час. Предаването стана бързо, нашите отдадоха чест при срещата, отдадоха чест при предаването, същото направиха и украинците. Изглеждаше ми невероятно – ние дойдохме да ги демилитаризираме, а те сега ни отдават чест. Откачен свят …”.

Сергей въздъхна дълбоко и се умълча. Запитах го колко време са стояли така. „Гарантираха ни живота и здравето. Чак тогава малко си отдъхнахме. След два дни дойдоха с автобуси и транспортни ЗИЛ-ове да ни извозват. Предложиха ни да им сдадем личните си оръжия. Те така и не проработиха. Пренощувахме в някаква казарма, докато се съберат всички пленени поделения. През цялото време бяха много внимателни с нас. Докараха ни чак тук, в Киев за парада на вашата синя победа. Точно както Сталин е направил парада на победата с капитулиралите немски войници! Проклет да е оня Капутин! Докъде ни докара… Предлагат ни по желание да останем на работа тук, ще ми издадат паспорт, владея програмни езици, нямам угризения на съвестта и мисля да остана. Зная какво ще стане с мен ако се върна в Русия – това не бива да споделяш, онова не можеш да си мислиш, трето не трябва да правиш и така до безкрай. А аз не искам така, не ми харесва. Ще им се обадя на моите, ще ме разберат.” Написах му телефона си да ми се обади по някое време, все ще мога да му помогна с нещо.

Такъв е нашият свят, мое момче. Във Франция е имало лагер за военнопленници. Фигурката „Черната Мадона” е била изработена от германски военнопленници и е била използвана от тях при богослужения. След като лагерът бил закрит, фигурката на Мадоната първоначално изчезнала, но години по-късно била намерена и изложена в открития през 1985 година „Параклис на мира”, който е трябвало да напомня за ужасите на войната. В параклиса е изписан следният текст: „Старите грешки не бива да се повтарят. Възмездието не е любов, а ненавистта не е почва, върху която може да израсне мир”. Но, ние не спираме да забравяме за това.

Какво се е случило с моя превод на разговора ми с този българин Атанас. Още на следващия ден след като се прибрахме в Киев, Дмитро го е представил на президента. Зеленски внимателно го прочел няколко пъти и решил да провери как стоят нещата. Повикал някакви инспектори от просветното министерство и ги натоварил с проверката. Какво представлява това учение, каква е тази паневритмия и накрая кой е този Дънов. Идвали поотделно и му докладвали кой каквото е открил. Докладвали му, че това било секта, било противоречива философия, паневритмията бил някакъв фолклорен ансамбъл… Той запитал кой е източникът, а те му отговорили – интернет. Появил се обаче и един Атанасов от инспекторите, който бил уредил видеовръзка с едно семейство от България, които от дълги години били последователи на този Дънов – Андрей и Галина. След два часа щели да  бъдат на линия и ще можело да отговарят на всякакви въпроси, свързани с това учение. Така информацията щяла да е от първа ръка.

И в този момент донесли на президента информацията от Кремъл, че не се изключвала и трета световна война. Това съобщение светкавично променило сценария. Зеленски казал, че ако досега ни мразели само руснаците, после щели да ни намразят всички, понеже Русия щяла да положи всички усилия да стовари вината върху нас. „Ще впрегнем всичко и всички за да устоим! Ще се хванем за всяка сламка, която се държи някъде! Накрая трябва да успеем!”. Набързо събрал кабинета и заедно с инспекторите и ги запознал с посланието на този Атанас от България. До началото да видеовръзката с тези двама последователи на Дънов, имали някакво време да формулират въпросите си, за да проумеят посланието. Конферентната връзка с България продължила над три часа. Българите владеели перфектен руски език, свободно минавали на английски, за да уточняват детайли. Оказало се, че Учителят Петър Дънов е бил разпознаваем от велики личности в целия свят – Айнщайн, Дьо Гол, Чърчил, Рудолф Щайнер, Толстой. Учението имало сега последователи по целия свят чрез българите. Накрая Зеленски ги помолил за конфиденциалност и ги запитал какво ще му препоръчат в тази ситуация. „Точно каквото ви е казал този Атанас. Това е абсолютно вярно и точно съответства на учението на Учителя – не е важно кой държи книгата със знанието, а кой я прилага в живота си!”.

После започнали едни препирни, едни съмнения, едни проверки в интернет… Всичко, обаче се потвърждавало. Накрая Зеленски ударил по масата: „Който не желае да участва в този спасителен план е свободен да си отиде! Колко по-лошо трябва да стане още, за да се обърнем към Бог за помощ?”. И натоварил този Атанасов и инспекторите от просветата да измислят как да приложат всичко това в действие.             

На сутринта всички министри и инспекторите от просвета се събрали при Зеленски, Атанасов им раздал по три листа с отпечатани на украински Добрата молитва, 91 псалм, Господнята молитва и формулираното прошение пред Бога. Зеленски го попитал откъде ги е извадил тези неща. Атанасов му отговорил, че с Андрей и Галя са приятели отдавна и, че те винаги са си помагали един на друг. В прошението нямало нищо неизвестно и неочаквано. Всички трябвало да са концентрирани и пълни с вяра. Започвало с „Учителю, благи!”,  смирено молели Бог да им прости всички прегрешения към руснаците, обещали с допълнителен план да въведат паневритмията в училищата и паралелно от всички СМИ да започне масова кампания за популяризиране на Новото учение, пълен отказ от старата омраза, бушувала досега от 1918 година насам, пълно изравняване на правата между руснаци и украинци и т.н. Поискали пълна парализа на руската армия, взимане в плен и изпращането й с почит като към пленени войни до границата им, никакви отцепени републики и мир с всички съседи и други.

Така направили прошение до Бога с обещание към него.

На мой колега синът му бил сред защитниците на Азовсталь. Той разказва как е настъпил краят на войната при тях. След като били обкръжени, бойните действия рязко утихнали. Те разбрали, че започвала войната на нервите – кой ще издържи докрай. За руснаците на било особено трудно; за защитниците – особено трудно. Под земята бил организиран един цял град с детските градини, кухните, тоалетните, осигуряването на резервни изходи, наблюдателни постове, комуникация. Зареждали си телефоните с едни фенерчета с динама, а връзка имали с два мобилни оператора, но чак след като се покатервали на върха на едни технологични кули и то от вътрешната страна. Руснаците даже и с дронове не можели да ги забележат. През едни процепи наблюдавали какво се случва при противника, който шумял по естествен начин – местели са техника, чувало се цвиленето на веригите от машините, от време на време ехтяла стрелба за забавления, можело да се различат команди от командирите.

Една сутрин всичко това изчезнало. Просто не се чувало нищо. Настанала една мъртвешка тишина навсякъде. Обиколили с бинокли по всички възможни наблюдателни постове и отвсякъде виждали едно и също. Дивизиите на противника са си били по местата, само дето изглеждало, че са спрели да дишат, сякаш. Докладвали на командването, че руснаците готвят нещо, което още е непонятно. Все пак за през нощта засилили дежурствата в района. На другия ден нещата се повторили. Никакво движение, нулева активност на руснаците. Чак към обяд ситуацията се променила. Постовете забелязали едновременно от няколко страни да се задават руски военнослужещи с бели знамена в ръце. Нашите не виждали никаква причина и никаква логика. Приели са го за капан, който още не можели да схванат. Руснаците не посмели да навлязат навътре в завода. Вървели бавно по големите алеи и се оглеждали. Повъртяли се известно време и като оставили знамената се прибрали.

Отново докладвали в командването за новата обстановка. Казали им да не предприемат абсолютно нищо, само да чакат нареждане. И това чакане им се сторило цял месец. Чакали ден, два… Чак в следобедните часове завесата се вдигнала. Командването им съобщило, че на руснаците всички технически средства са извън строя, оръжията и боеприпасите им не работят. Разпоредили им да им предложат сдаване на бойните знамена по всички правила с необходимото достойнство, а няколко пъти много дебело подчертал командващия, във никакъв случай да не се допускало дори обида към руски военнослужещи! Трябвало да си личи разликата от тяхното отношение към нас и нашето уважение към тях. Всяко предаване на знаме трябвало да се заснеме и заедно със снимки от протоколите за предаване да се изпратят в щаба.

Не знаели как да се радват, не знаели колко високо до скачат от щастие! Долу майките с децата се прегръщали и пеели… Било неописуемо!

После събитията се развили мълниеносно. След като сдали знамената и личните си оръжия, им съобщили, че на сутринта ще ги извозват към Киев. Извозили ги на няколко пъти, нощували в някакви казарми, имали медицински екипи наблизо, имали охрана не толкова някой да избяга, колкото да няма посегателства върху тях. Стояли там докато не се събрали всички пленени войски.

Мое момче, оттук започна и най-голямата еуфория в нашата Украйна. Беше обявен денят за Парада на синята победа, който се състоя на киевския Майдан, патриотичните песни проникваха във всяка фибра на присъстващите тук, правителството беше организирало отделни подходи за граждани, отделно трасе с кордон от въоръжена охрана за военнопленниците, бяха канени отвсякъде журналисти, камери, бусове с техника за предаване на живо, представители на различни правителства… Отвсякъде струеше радост! В един момент всичко се започна като първо наши войници изнесоха кутиите с пленените знамена. Впечатлителното бе това, че не ги хвърляха по земята, а с внимание ги подпряха на стената. След което отвориха транспортните им кутии без да разгъват самите знамена. След това се започна с речите, първи беше Зеленски, който накратко разказа как кабинетът с молитва е направил невъзможната победа възможна, после Кулеба говори смелостта на нашите войни, патриархът каза много силни слова за причините за тази победа, след него се изредиха няколко офицери от военното министерство… Като приключиха с хвалебствията, Зеленски отново взе думата. Каза, че военните умират на война, докато политиците забогатяват на война. Тези пленени войници нямат абсолютно никаква вина да са тук и сега на това място. Това не е тяхната воля. Затова са свободни да се върнат в родината си. Ще бъдат извозени до границата им. Който желае може да остане в Украйна. Ще получи гражданство, документи, работа. Сега след войната възстановяването на икономиката ще е приоритет. И така нататък…

Речите приключиха, музиката спря. Линейчиците се разположиха по местата, военната музика засвири марш и първи се появиха нашите победители. Беше сапьорен полк без техниката. Президентът ги приветства, множеството от целия площад аплодира. После се зададоха пленниците. Музиката спря. В началото бе офицерския корпус, на който всички наши военни отдадоха чест. После следваше редовия състав. Вървяха в редици от по 40 души. Много хора, много съдби, а едно желание имаха всички. Тази братоубийствена касапница да свърши по-бързо. И тя свърши най-сетне!

Защо ние живеем така, тук и сега, мило мое момче? За да се научим да обичаме така, както Бог иска, а не както ние си въобразяваме. Предай цялото това Ново учение на твоите малки принцески и на порасналият вече техен батко Даниел.

                                                                                              Твой любящ баща, Антон

Великите Наблюдаващи с интерес следяха какво ще направи Антон. Дали интуицията ще го подкани да види съобщението? Не, не го подкани неговата интуиция. Антон погледна подателя и като не го разпозна по никакъв начин изтри двете съобщения и си легна. Беше много изморен от натовареният със събития ден в България.

Великите Наблюдаващи видяха какъв шанс имаше Антон да промени света. Но, не го направи. И Те не можеха нищо да направят. Бог бе издигнал в култ неприкосновенността на човешката воля.