Изтегли Adobe Flash player

Владимир Зарев

Предговор към „Колелото на съдбата“
от Владимир Зарев

. . . Някъде дълбоко, в тайните на генетичната си памет, ние носим представи за човешкото си детство, когато сме били ръководени пряко от шепота на Вселенското съзнание. Бавно и мъчително ние сме оставяли след себе си история, отминали са ни хиляди войни и насилия, усъвършенствали сме разума си и сме постигали технологически умения, но успоредно с това са закърнявали исконни наши сетива. Вселенското съзнание – външно сме се приближили до Кос­моса, но вътрешно сме го губили и сме се отдалечавали от него. Тази двоякост на човешкото ни битие е любопитна и поучителна. Извървявайки огромен път към научното зна­ние и технологическото съвършенство, човечеството изостанало в своята „божественост“, все още преживява юно­шеската си възраст по отношение на Вселенския морал. Ние оглеждаме Космоса в дълбочина на хиляди светлинни годи­ни, но твърде малко знаем за онова Духовно съвършенство, което проявява и споява физическите закони и овладява моралното движение на Битието. Изглежда земният разум е рака в природата – алчен до безсмислие, той изтощава орга­низма на планетата и я води към гибел. Самата Ценностна система на човечеството е разпокъсана, размита в отделните планетни региони и неясна като общо послание. Към какво се стремим? Къде отиваме? Как ще го постигнем? Това са глобални въпроси, на които ние винаги даваме временни и мъгляви отговори, но все не намираме Пътя, оная Цялост в стремежите, която би обединила усилията на всички разумни същества по Земята и би опазила животворната същина на природата й. Вече е ясно, че възторженото развитие на науката и технологиите има двойствено значение. Бидейки по-силни в Доброто, ние хората, ставаме и по-могъщи в Злото. И което е още по-важно – тоталното развитие на науката и технологиите правят живота ни по-обгладен, по-богат и ле­сен, но ние не се превръщаме в по-щастливи същества. Ние все така сме потопени в Самсарата (страданието), далеч сме от духовния уют и вътрешната хармония, от заложената си „божественост“. Земята (човечеството) все още си остава един космически експеримент на борба между Доброто и Злото, между Духовното и Материалното, с превес на едното или другото във всяка конкретна ситуация. Ние продължаваме да творим История, но го правим някак сляпо и тъй като наше­то фиктивно могъщество нараства, то нараства и реалната опасност от всеобща гибел. Човечеството все не съумява да се поучи от простичките слова на апостол Павел: „Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, защото никой нищо не е донесъл на нея!“ Това велико послание е отправено именно към Ценностната система на човечеството, на всеки един от нас и в някаква степен би трябвало да ни отговори на тревожните въпроси: какво искаме, накъде сме тръгна­ли и как ще го постигнем?
. . . Още в дълбините на времето, когато е възниквал и ук­репвал човешкия разум, всяко отделно общество (племе) е имало свои божества и тотеми (въображаеми, надматериални същества), които са се грижили за неговото оцеляване, охранявали са го, помагали са му в бран, поощрявали са пло­дородието в лова и в земеделието. Човекът е вярвал в неиз­черпаемото могъщество на Космоса и най-важното, имал е свежи сетива за осъществяване на контакт с неговите сили. Той ги е възприемал не толкова като морал, колкото като надмощие на Вечното, непрекъснатото, над тленното, крайното. Още тогава Властта в племето е била сложно поделена между светската власт на вожда (най-силния, най-опитния войн) и духовната власт на шамана (оная личност, която е трупала и пазела Знанието за връзка с Вселенското съзнание). С течение на вековете това Знание се е обогатявало, нараствало е, неговият чисто практически смисъл се е npeoсъществявал и във форма на диктуван морал, в принципи на човешко поведение. С натрупването си, това исконно Зна­ние се е превръщало в огромна духовна, пък и реална мощ за този, който го притежава. Информацията, която ни нашепва Всемирното съзнание, ни се дава, за да се поощри нашето духовно развитие, пътят ни към хармонията и Доброто. За жалост, тази информация може да се използва и от Злото, тя би могла чудовищно да увеличи властта на онзи, който би я употребил за нехуманни лични цели. Ето основната причи­на, поради която Знанието дошло от Космоса е трябвало да се укрие, да се предава единствено на Избрани. На онези, които не само ще го опазят, но няма и да злоупотребят с него. Така тайните познания на египетските жреци, на махатмите в Тибет или на юдейските кабалисти постепенно се капсулират, затварят се в кръга на Избраните, превръщат се в езотерично знание, в нещо, което съществува, но е скрито от все още неразумното човечество. Дълбинните познания на Тибетския будизъм едва се просмукват до нас и само пре­цизно проверени и одарени личностни като Иисус, Парацелз, граф Сен-Жермен, Калиостро или Елена Блаватская, Николай Рьорих и Петър Дънов са се докосвали до тях. Из­питвам подозрението, че езотеричното знание се дава не само на специално избрани люде, но то им се диктува и на опре­делени отрязъци. Някой се докосва и опознава само част от мистериите, друг, в различен географски регион, получава достъп до нова, разширяваща познанието информация. Тре­ти… По този начин Целостта на една познавателна и морал­но философска доктрина се разпада на принципа на пъзела. За да се постигне цялото могъщество на тази споделена и опасна духовност, парчетата трябва да се съединят и осмис­лят. Старият завет, например, или дори тибетската „Книга на мъртвите“ не могат да бъдат „прочетени“ докрай от нас, защото ни липсва ключа за тяхното богато и пълно разбира­не. Самите Учители, Адептите споделят своите знания мно­го пестеливо и с голяма отговорност. Достатъчно е да се прочетат писмата на махатмите разменени с английския журна­лист Синнет в далечните 1880 – 1885 години,за да се убедим в това. Друг начин да се укрият езотеричните истини от недоброжелателни и алчни за власт люде, е стремежът, самота познание да се изложи иносказателно, във вид на легенда, на някакъв сюжетен епос или направо то да бъде закодира­но. Така е постъпил Нострадамус, когато ни е оставил в по­етична форма своите прозрения. Понякога напълно „безс­мислени“ или „наивни“ съобщения, които ни застигат от древността, всъщност носят огромно количество информа­ция и дълбок смисъл. Ето защо символиката на индийските Веди, на голяма част от Библейските текстове или записките на някои велики алхимици, трябва да се приемат на сериозно от нашата любознателност.
. . . Повратният момент за езотеричното знание настъпва когато човечеството мъчително достига до идеята за Един­ния, Ненакърним в своята цялост и същност Бог. В планетарното съзнание вече се е натрупала достатъчно информа­ция, за да проумее то, че Висшите сили не са множество случайни, макар и всемогъщи същества, че Всемирът е строй­но подреден и конструиран, че Вселената, която ни заобика­ля е подчинена не само на физически, но и на задължителни морални закони, че колкото и непосилно огромна да е тази Вселена за човешките ни сетива, тя е Единна, разстоянията в нея са постижими за Вселенското съзнание. Самото Все­ленско съзнание е йерархически поделено и се закръгля във всеприсъствието на Бог. Донякъде до разбирането за Единосъщния Бог достига будизма (не случайно Тибет се приема като люлка на езотеричните знания), след него до това проз­рение се докосва древния юдеизъм, по-сетне тази доктрина се възприема от християнството и мюсюлманството. Труд­ността на „досещането“ за Единосъщия Бог се състои във факта, че бидейки непрекъснат, всеобемащ, безмерно мо­гъщ, в същото време Бог проявява и крайната си сияйна безпомощност. Особено след разпятието на Иисус (на слезлия, ако щете на нашия Бог), Бог почти не участва в земните ни дела, дал ни е правото на Свободна воля, на Избор. Дори когато грешим тук и сега, Той ще ни прости или накаже в непредставимото идно време след биологическата ни смърт. Усещането си за удоволствие, радост, болка или страдание ние получаваме чрез плътта си. Но Бог няма да прости или накаже тленната ни плът, а вечната ни душа. Това „отлага­не“ на моралния съд затруднява човешкото ни мислене из­вънредно много. Ние сме въвлечени в особен морален парадокс. Доброто, божията благодат, са всепроникващи и везде­същи, но са в някакъв смисъл бездейни, сякаш са обвити в ципа. Те са възможност за битие. Злото е дейно, защото натоварва заобикалящия ни свят с различие. Доброто е не­обгледната матрица, която само Злото може да оплоди, да превъплати в движение и в сблъсък. Доброто е застинало и вечно, Злото се ражда и умира, то пулсира като вселенско сърце и движи кръвта на Битието. Доброто е времето, въз­можността да ни има, Злото е Историята, която се случва в него. В този смисъл Злото подпомага и проявява Бог, тъй както Юда осъществява Иисус като подпомага неговото Разпятие.
. . . Бидейки непрекъснат и всеобхватен, „неподвижен“ в постоянно пораждащото се движение, като съдържа у себе си цялото възможно минало и бъдеще и твори настоящето, Бог е извън времето и сетивата ни, Той остава недокоснат от човешкото ни мислене и може да бъде опознат само с по­мощта на парадокса и абсурда. В „Райската градина“ Адам и Ева са близо до познанието за Бога, защото са безсмъртни същества (а какъв по-голям парадокс или абсурд можем да си представим от телесното ни безсмъртие?). Когато съгрешават и избират дървото на Вечното познание пред дървото на Вечния живот, когато Адам и Ева биват прогонени от Рая и навлизат в причинно следствените връзки на битието, те загубват целостта на Бога и го преоткриват в постоянната промяна, в непрестанното движение. От този миг насетне, в съществуванието на всеки от нас, при цялата ‘“случайност“ на земния ни път, има две абсолютно задължителни съби­тия. Това са раждането и смъртта. Със самото си раждане, ние започваме да умираме. Животът ни всъщност е нашето сладостно и болезнено умиране, човешкият ни възторг от постигнатото и в крайна сметка човешкото ни поражение ( ето защо ще повторя мисълта на Жан Пол Сартър, че Адът е тук на земята). В този многолик процес на постоянно нат­рупване и загубване, на опипване и надмогване, на получа­ване и изоставяне, на щастие и тъга, ние сме подвластни на едно неотменно, подсъзнателно чувство – страхът ни от смъртта. Това усещане е толкова неуловимо (особено в мла­достта си ние живеем като безсмъртни), и в същото време е така всеприсъстващо и властно, че определя цялото ни чо­вешко поведение, насочва и осмисля всичките ни усилия. В страха си от смъртта ние се стремим да се „спрем“ в живота, да се заноктим за него, да останем и след себе си. Затова раждаме деца (те са нашето продължение във времето, ня­каква форма на личната ни вечност), приучаваме се да тру­паме излишъци (пари, имот, колекции, всякакви веществе­ни форми на сигурност), които да ни надживяват. Затова и писателят копнее да се остави в слово, художникът в карти­ни, политикът да влезе в Историята. Стремим се да.постигнем своето безсмъртие в някакъв запомнящ се жест, в под­виг или дори в натрапено над другите Насилие, Страхът ни от смъртта предопределя цялото ни битие, той ни превръща в действени, в творящи личности, подсилва стремежа ни да бъдем Различни. В някакъв смисъл той осмисля самото ни съществуване и ни сближава с Бог.
. . . От друга страна, точно страхът ни от смъртта, преувели­чава желанията и стремленията ни, превъплътява ни в алчни същества, развращава ни като подтиква материалното и въз­пира духовното у нас, усилва различията помежду ни до морална и социална нетърпимост. И най-страшното – страхът от смъртта ни прави несвободни, защото ни принуждавала за­висим от желанията и стремежите си, които почти винаги са невъзможни. Така страхът от смъртта ни сближава с матери­алния свят, със собствената ни човешка ненаситност и ни отдалечават от Бог. Мисля си, че именно това неотменно и едва доловимо чувство е грях, нашият първороден грях. Зато­ва будизмът толкова настоява да се откажем от всичките си привързаности в материалния свят, да възвърнем духовната си свобода като надмогнем щенията си. Защото точно нашите привързаности и неосъществими желания ни правят несво­бодни същества и ни връщат в страданието, в Самсарата.
Така всяко доказателство за живота ни след смъртта, колкото и несигурно, изплъзващо се да е то, е от изключи­телно значение за всеки от нас. Ако ние знаем, че след био­логичната ни смърт някаква духовна част от нас ще продъл­жи своето битие, убеден съм, че съществуването ни „тук и сега“ на земята ще е по-хармонично, че самите ние бихме били по-добри, по-човечни и най-важното, по-щастливи съ­щества. Ако ние опознаем законите на своята карма, на задължителното си духовно и морално израстване, ако при­емем страданието като основен инструмент за това израства­не, то всеки от нас би успял да помогне на себе си, а и обществото би станало по-хуманно. Злото се разпространява по причинно следствената връзка. Злото може да бъде спря­но ако някой от нас го поеме и задържи у себе си. Затова Иисус от Назарет е казал; „Ако те ударят по едната стра­на…подай си и другата“. Но, по същата причинно следствена връзка се разпространява и Доброто и ние сме длъжни да го поощрим и уголемим. Това ще е далеч no-лесно и понятно ако успеем да се освободим от страха си от смъртта. Защото тогава всеки от нас ще проумее, че въжделенията ни, човеш­ките ни деяния, дори мислите ни, са сили, които засягат цялото Мироздание, че след смъртта ни ще остане „нещо“ от нас, което наистина ще бъде съдено.
. . . Вече споменах, че древният човек е имал сетива за връзка с Вселенското съзнание, че тези сетива във вековете са закърнели (за това е спомогнала и канонизацията на Църквата), че бездънното езотерично знание се е капсулирал и се предава много внимателно само на избрани. В последните-десетилетия обаче се натрупа познание за множество феномени, които нямат научно обяснение. По какъв начин се вглежда в бъдещето пророчицата Ванга? Какво представлява полтъргайстът? Как е възможно физически тела да преминават през твърди прегради, да предаваме на разстояние мисли и те да бъдат улавяни от друг човек, да преместваме предмети с мисълта си?
. . . Голяма част от самите учени, които са основоположници на съвременната физика и математика вярват в Бог – Нютон, Айнщайн. Световноизвестният физик Макс Планк твърди: „За богослова познанието започва с Бог, за естествоизпитателят познанието завършва с Бог„. Напоследък попаднах на знаменита статия от корифея на съвременната наука – Роджър Пенроуз. Той твърди, че днешната физика знае, почти всичко за макросвета и макар че елементарните частици са подвластни на закона за неопределеността, модерната физика знае почти всичко и за микросвета. На границата обаче между макро и микросвета се случват събития, които са неизчислими – или казано по друг начин, са необясними от научна гледна точка. Човешкият мозък, продължава Пенроуз, съшо е неизчислим за разлика от компютъра. Можем да създадем най-съвършен и мощен компютър, ще превъзхожда безкрайно човешките ни възможности, той си остава машина, той ще бъде изчислим, докато нашето съзнание притежава някакво особено, неподражаемо и непостижимо качество.
. . . Все в последните години ние се запознахме с изключителните книги на Карлос Кастанеда за магьосника дон Хуан Матос, за оня непреклонен войн, който превръща общува­нето си с отвъдния свят не толкова в познание, колкото в изживяване. Докоснахме се до опитностите на американска­та актриса и писателка Шърли Маклейн в “Да опознаеш плода“. Нарои се цяла плеяда от наблюдения на психиатри, сериозни люде възпитани в традицията на класическата нау­ка, които поставят пациентите си под хипноза (а под хипно­за човек не може да лъже!) и дълбинно навлязоха в техните „спомени“ за отминалите им животи. Ще посоча само зна­менитата книга на доктор Мууди „Живот след живота“, „Пътят на душите“ от доктор Майкъл Нютън и „Не един живот, не един учител“ от доктор Брайън Уайс, „Исус и есеите“ от Долорес Кенън. В тези текстове упорито се поставя проблемът за кармичния кръговрат надушите, философията на реинкарнацията (прераждането), за това, че нашето физическо тяло е просто дреха, която увехтява, става негодна в постоянната употреба. Ние сме принудени да я „съблечем“, но душата ни е вечна, тя ще се върне тук на земята за нов живот. Всеки живот е натрупване на духовни и морални знания. Тогава нещастията, които ни спохождат могат да бъдат обяснени като форма на урок и ние сме длъжни не само да ги изтър­пим, но и да ги осмислим. Питам се възможно ли е тези подвластни на своя талант и известност люде да са шарлата­ни, да подмамват нашата човешка доверчивост и да се по­диграват с нея?
. . . Лично аз никога не съм обладавал подобни свръх опитности, не ми се е случвало да надникна в своите или в нечии чужди отминали животи, не съм влизал в контакт с отвъдни­те светове, не съм изпадал в клинична смърт, за да твърдя, че напуснал себе си, съм се наблюдавал отстрани и отгоре. Не съм изпитвал нищо изключително освен понякога, когато пиша книгите си, онова усещане на възторг, сякаш някой ми диктува думите и написаното е част от мен, но и от няка­къв по-висш и мъдър разум. Съзнавам своята безпомощност категорично да отговоря дали разказаното в “Да опознаеш плода“ или в „Живот след живота“ е вярно, дали уменията на дон Хуан Матос са истина.
. . . Споделям тези съждения, за да подчертая огромната морална отговорност на Адепта, на оная личност, която е одарена със „свръхестествени“ сетива и е способна да над­никне „зад това, което се вижда“. Да се правиш на Адепт и да не си такъв е навярно най-тежкият и подсъден грях. Да споделяш и проповядваш езотерично знание, без то да ти е дадено свише, без да си Избран, да лъжеш себе си и другите, означава да натрупаш огромна, неизлечима вина. Не крия своите съмнения, когато се запознах с хората от кръга „Дуло“. Естествено, усъмнявах се в истинността на техните контак­ти, на духовните им връзки с Акаша, с Вселенската памет. Постепенно в дните повярвах в техния морал. Така се съгла­сих да помогна в написването на тази книга, която не е моя, не е дори и тяхна, и която решихме да превърнем в автенти­чен разказ, а може би и в доказателство за някои от вас!
. . . През месец юни на 1990 година внезапно и някак слу­чайно Елисавета Логинова получава “просветление“. Тя чува странни „гласове“, с които може да разговаря, да ги пита и „те“ да й отговарят. Естествено това я плаши, натоварва не­имоверно психиката й, в един момент си мисли, че полудя­ва. Във всеки миг тя „знае“ какво се случва със съпруга й в службата му, надниква в идното, превръща се в домашната пророчица. Приятелите на семейството се изреждат при нея, близки и познати я молят да им предскаже бъдещето, искат от нея чисто практически съвети как да разрешат житейски­те си проблеми.
. . . По-късно Ели Логинова бива въвлечена в „мистерия­та“ Царичина, която недоброжелателни журналисти и жълтата преса нарекоха „Дупката Царичина“. Там, на полеви условия, тя прекарва една година заедно със съпруга си Илия Логинов, който работи в Министерството на от­браната. Именно в Царичина връзката на Ели с „необясни­мото“ се задълбочава и се видоизменя. На нея отново й се диктува, но сега ръката й сама изписва странни, стройно подредени знаци, които сякаш идват от дълбините на време­то и са графичен израз на забравена или непозната писме­ност. Постепенно тя записва повече от 1 000 страници. Чув­ството, което я обзема е неустоимо, често я буди от сън, обладава я неочаквано и не я изоставя докато „диктовката“ не свърши. Самите графични знаци понякога далечно на­помнят на йероглифи, на арабско или глаголическо писмо,, но не са нищо, което съвременната наука познава. На Ели й е „казано“, че получава тази информация закодирана, защо­то тя е от изключително значение и засяга съдбините на Цялото човечество, че в нея се съдържат множество научни данни и технологични прозрения. „Обяснено“ й е, че ако тази съдбовна информация й бъде съобщена на разбираем език, хората трудно ще повярват в истинността й и ще по­мислят самата Ели за луда. Именно усилията на множество учени, трудностите през които ще преминат, за да разгадаят сложната „писменост“, ще убедят нашия рационален свят в достоверността на полученото знание. Тези 1000 страници са иззети от Елисавета Логинова и са засекретени в Минис­терството на отбраната.
. . . По-късно съдбата среща Ели и Илия Логинов с Мария Ножарова, художник и изкуствовед с огромно лю­бопитство и познания за българската история. Тя опитва да надникне в странната писменост, години от живота й мина­ват в непрестанно взиране, почти ослепява в сравняване на знаците с древни писмености и успява да разчете няколко страници от нея. Подпомага я дъщеря й Марина Иванова, която е художник на НДК-а и известна българска сценографка. Петият член на групата „Дуло“ е Стойко Стоев, кой­то е юрист и притежава удивителна интелигентност. След като запечатват „Дупката“ в Царичина се възбужда следст­вие, стига се до съд. Илия Логинов се вижда в чудо и търси правен съвет от Стойко Стоев, с който от години работят в Министерството на отбраната. От правен консултант, Стоев бързо се превръща в съмишленик и може да се каже, че е идейният основател на кръга „Дуло“. Шестият член е Петя Динева – компютърен специалист. През 1994 г. по нарежда­не на Генералния щаб на армията, към Военна академия се създава група за разчитане на кодираните съобщения (спо­менатите 1 000 страници) записани от Ели. Тогава Петя Динева участва в работата по разшифроването на текста, а сет­не става приятел и важен помощник на хората от кръга „Дуло“. Най-сетне към тях се приобщава и Любка Крумова, филолог специалист, която работи в Националния литерату­рен музей. Последният член на това забележително общест­во е неговото украшение, всепризнатата любимка Белла Николаева, която изучава живопис. Всички те са хора висо­кообразовани, с неоспорима интелигентност (това означава, че притежават умението да се съмняват) и проверено чувст­во за отговорност. В тяхното усилие да споделят преживяно­то с българския читател няма нищо комерсиално.
. . . И тъй, „диктуваните“ на Елисавета Логинова 1000 стра­ници остават все така засекретени и неразчетени, на групата „Дуло“ е отказан дори достъпа до тях. Тогава възниква въп­росът: какво ще съдържа тази книга? След приключване на Одисеята Царичина, Ели престава да записва странните „зна­ци“, но у нея дори се усилва възможността за контакт с „от­въдното“, с „Акаша„, с тези, които нямат име и тя нарича Учителите. Информацията достига до нея под формата на много фини, деликатни трептения, които тя успява да улови и да превърне в човешки говор. Присъствал съм на множес­тво подобни сеанси, Ели пребледнява, на лицето й се изпис­ва необяснимо, абсолютно отсъствие, тя сякаш изстива, гла­сът й е равен и лишен от емоционалност, след приключване на „диалога“ тя не си спомня нищо. Учителите, с които е в постоянен контакт, говорят от името на Акашевите записи, високовибрационно поле, в което се съдържа цялата възможна памет на земния живот. Големият френски езотерик Елифас Леви нарича Акашевите записи „Астрална светлина“ и спо­менава, че от тях е черпил сведения за своите прозрения.
. . . По-късно Елена Блаватска и Рудолф Щайнер назовават Акаша „Книга на живота“ или „Космическа памет“ и настояват, че на медиативно ниво те са осъществявали контакт с този све­товен източник на познание. В средата на нашия век вене­цианският монах патер Пелегрино Ернети с помощта на два­найсет световно известни учени се залавя да построи „ма­шина на времето“ (нарича я „хроновизор“), която би тряб­вало да улавя от етера остатъчни звукови и светлинни сигна­ли и по този начин да ни направи свидетели на отминали събития. През 1952 година Ернети успявала възстанови пре­миерата на трагедията „Тиест“ от поета Квинтус Ениус Калабер, която се е състояла през 169 година преди Христа в Рим. По-късно патерът сензационно съобщава, че е заснел възкачването на Иисус към Голгота и събитията около него­вото разпятие. За жалост венецианският монах запазва в тайна имената на учените, участвали в това основополагащо отк­ритие (по изключение назовава само двама знаменити и вече починали физици Енрико Ферми и Вернер фон Браун) и преди смъртта си (предвид огромната социално-психологи­ческа опасност, която крие „машината на времето“), той заповядва тя да бъде разглобена. Патер Ернети определя Акаша като особена „двупистова магнитофонна лента“, тя опасва Земята и на нея са „записани“ всички остатъчни, тран­сформирани звукови и визуални сигнали за събития, които са се случили някъде на Земята. Сензацията постепенно отшумява, постижението на венецианеца остава твърде неизяс­нено и съмнително. Убеден съм, че ако все пак Пелегрино Ернети е успял да построи такъв сложен апарат, той не се е свързвал с „Акаша“, а с „паралелния свят“, за който читате­лят ще прочете в настоящата книга. Учителите от „Акаша“ предупреждават, че е непосилно да се създаде толкова съвър­шено техническо устройство, което да осъществи контакт с непостижимо високото ниво на „Астралната светлина“‘. Това може да бъде постигнато само от човешкото съзнание (те са се доверили на Елисавета Логинова), защото само то е способно да преведе чист звуковия сигнал през невъобразимите пространства. Освен всичко, „Акаша“ не се намира в бли­зост до Земята, а в дълбокия Космос и в тези „хроники“ се събират сведения за множество слънчеви системи и далечни космически обекти. За разлика от кодираното „писмо“ (вече споменах, че в него са вложени съдбовни знания за човечес­тво) ,сега Учителите отговарят много внимателно и пестели­во на зададените въпроси и техният „слог“ звучи леко арха­ично, някак песенно, получава се усещането, сякаш разгова­ряте с вашия прадядо. Тази книга няма да изчерпи всичко казано от Тях и навярно след време ще бъде разширена и допълнена, пожелахме да избегнем и чисто сензационните съобщения. От всичко споделено с нас, ние се помъчихме да сглобим няколко основни теми, които предизвикваха човеш­кия ни разум и вроденото ни любопитство. Именно тези съд­бовни послания, тези откъслеци от езотеричното знание, дошли от глъбините на Вселенския разум, ще разкрием пред вас. Оставаме с надеждата, че те ще ви предизвикат за раз­мисъл, че ще подкрепят доброто, „божественото“ у вас.
. . . Добре дошли в тази книга!

Владимир Зарев

Tyxo брояч Valid XHTML 1.0 Transitional